Feeds:
Публикации
Коментари

evdemonii cover full

Субективно от рецензента:

Встрани от шумотевицата на социалните мрежи в Интернет вече осма година се спотайва страницата на Христо Стоев – http://hammillbg.blogspot.bg/. Ако не са ви упътили предварително, можете да попаднете там само случайно, както се случи и с мен преди време. Дългогодишните рефлексии по всевъзможни теми в този блог са в основата на новата книга на Христо, която като леторасъл се протяга през виртуалния свят, за да се захване между кориците на едно напълно реално книжно тяло. Според мен тази книга с философски миниатюри е забележително изключение в монотонното ежедневие на българския философски конвейер, където изнурени от безплодност нàучни работници, кандидати за доктори, доценти, професори или просто луди сглобяват почти невъзможни за четене текстове, като в повечето случаи трудността на прочита е най-малкият им проблем. Споменатото в предишното изречение „според мен“ не бива да подвежда с непретенциозното си звучене. До голяма степен преценката ми за тази книга е естетическа, което в духа на Кант неминуемо означава, че очаквам от всички останали да се съгласят с тази преценка и това „за мен“ да бъде валидно като „за всички“. В този смисъл това, което четете не може да бъде наречено „научна рецензия“, защото поначало страда от естетическо пристрастие и упорито претендира за универсалност.

Авторът и книгите: Цялата публикация »


Svideteli

През последните три години във връзка с различни занимания (проверки на матури, оценяване на есета, телефонни интервюта, лични впечатления и т.н.) имах възможност да си създам относително точна представа за българските ученици, които са в последните 4 гимназиални класа. Горе-долу знам какво и как четат, какво и как учат, какво им се върти в главите и по какъв начин го изразяват. Сред всички тях има както разочароващи примери за посредственост, така и блестящи таланти. За съжаление първите са повече от вторите, което вероятно е в реда на нещата. Изключителните хора са именно заради това изключителни, защото не са като другите и са нещо повече от другите. Целта ми тук не е да обобщавам достойнствата и недостатъците на българските ученици, нито да публикувам бисери. Подобни обобщения са трудни и неточни, а смехът, породен от бисерите, е горчиво лекарство за всеки учител.  Искам да посоча няколко аргумента в полза на философското образование изобщо и да обърна вниманието на любезния читател към едно предложение за реформи в средното образование, което смятам за глупаво и неуместно. Ще започна отзад-напред.

В края на миналия месец Министерството на образованието и науката (МОН) публикува новия проект за учебния план, където повече от половината часове от т.нар. „философски цикъл“ са премахнати за сметка на новия предмет Гражданско образование. Към момента за обикновените и езиковите гимназии този философски цикъл може да се представи таблично така:

Клас Предмет Общ брой часове за година
9 клас Психология и логика 54 часа
10 клас Етика и право 54 часа
11 клас Философия 54 часа
12 клас Свят и личност 62 часа

54 часа годишно за 36 учебни седмици означава по 1,5 часа на седмица, което пък налага през единия учебен срок да се водят по 1 час седмично, а през другия – 2 часа седмично. Става въпрос за учебни часове, които покрай шумните межучасия и обичайните закъснения рядко надхвърлят реалните 35-40 минути.

Ако се приеме новото предложение на министерството, нещата ще изглеждат така:

Клас Предмет Общ брой часове за година
8 клас Философия 36 часа
9 клас Философия 36 часа
Гражданско образование 36 часа
10 клас Философия 18 часа
Гражданско образование 36 часа
11 клас  Гражданско образование 36 часа
12 клас  Гражданско образование 31 часа

Таблицата излезе малко мърлява, та уточнявам: в 9 и 10 клас се учат едновременно Философия и Гражданско образование. 36 часа на година очевидно означават 1 час седмично, а 18 часа в 10 клас – по 1 час на две седмици! Последното е забележително и е почти невъзможно за смислен коментар. Просто си представете произволен предмет, на който се отделят по цели 40 минути в интервал от две седмици. Това не е шега, сериозно е!

Оказва се, че новият предмет Гражданско образование „всмуква“ в себе си философските дисциплини, които са редуцирани до общо 90 учебни часа за всичките години на гимназиално образование. Това рязко се отличава от досегашната картина, където, дори ако не броим часовете по Свят и личност в 12 клас, имаме 162 часа, разпределени от 9 до 11 клас включително. 90 от 162 са точно 55,5%. С толкова е „орязана“ философията от МОН. Все още не е ясно кой, как и какво точно ще преподава по предмета Гражданско образование. Както Свят и личност в момента той вероятно ще може да се води от широка палитра преподаватели (не е ясно дали философите са сред тях) – публични администратори, юристи, социолози, политолози, географи, историци, защо не и физкултурници?

Редно е да се каже и още нещо. Част от философската общност в България – колеги от СУ, НБУ и други университети, включително и преподаватели по философия, се бореха през последното десетилетие в учебната програма да се въведе предмет по гражданско образование. Това е идея, която отдавна искахме да се осъществи и без съмнение такъв предмет трябва да има. Никога обаче не е ставало и дума, той да влиза в училище за сметка на философските дисциплини. В този смисъл проектът на МОН е особено циничен. Приема се идеята на философската общност за гражданско образование, като същата тази общност бива отстранена от средното образование! Тук е моментът да се каже, че ако това се случи, преподавателите по философия няма да имат достатъчно часове, което ще доведе до прекратяване на трудовите им договори, т.е. около 400 учители по философия в България ще останат без работа. Вижте тук: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5083327.

Позволявам си да кача още няколко линка, които да насочат любезния читател към реакциите на философската общност по повод предложението на МОН.

http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B8/

http://bnt.bg/predavanyia/denyat-zapochva-s-kultura/mezhdu-filosofiyata-i-grazhdanskoto-obrazovanie-30-10-2015

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5088426

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5088339

http://www.segabg.com/article.php?id=776216#.VjZr3R2PkiI.facebook

Защо това не бива да става? Защо трябва да се учи философия?

  1. В образователна система, чиято основна цел е да подготвя специалисти и тясно профилирани професионалисти, философията е единствената учебна дисциплина, която помага за разширяването, а не за стесняването на човешкия мироглед. Това е единственото поле, в което ученикът има възможност САМ да претегля мотиви и ценности, да сравнява различни перспективи, да проблематизира твърдения и познания, които другаде се приемат безкритично дадени наготово, да се аргументира и критически да преценява алтернативи.
  2. Философията е единствената дисциплина в училище, която показва на ученика какви са формите на мисленето изобщо, какви са източниците на познание, какво гарантира достоверността на нещата, които твърдим, че „знаем“, включително и нещата, които се учат в останалите дисциплини. Философията възпитава критично мислене, което не е по вкуса на догматиците и на хората, които предпочитат да внушават, вместо да убеждават.
  3. Философията е единствената учебна дисциплина, която показва ценностните ориентири в един пъстър и труден за ориентиране свят. Как и какви решения да взимаме, докъде се простира свободата ни и в какво се състоят отговорностите ни? Това са все въпроси, на които съвременния човек трябва да има АРГУМЕНТИРАН отговор, и на които нито една ТЯСНА специализация и професионална подготовка НЕ МОЖЕ да даде отговор.
  4. Философията е единствената учебна дисциплина, която може да осмисли предмета Гражданско образование. Да си граждански образован първо означава да си образован достатъчно, за да мислиш самостоятелно, да се ориентираш в света на ценностите и чак след това да разбираш специфичната си роля на гражданин в обществото. Гражданското образование надгражда образованието по философия, а не го замества!

Това е само необходимият минимум, що се касае за всеки мислещ съвременен човек. Преди да стане гражданин и „тесен“ специалист, който ще се реализира  на трудовия пазар (сякаш е стока), той трябва да знае кой е, откъде се е появил и накъде отива, т.е. как и според какво да се ориентира в света.  Най-малкото ученикът трябва да разбере, че светът е много по-голям от която и да било тясна перспектива – семейна, национална, религиозна, политическа и т.н. , а за това разбиране е нужна философия.

За някои от учениците това ще е само началото. Това са всички онези, за които самостоятелното и критическо мислене ще се превърнат в централна част от мирогледа им. Това са хора, които не се боят от въпроси дори тогава, когато последните са неудобни. За тях пътищата са много и хоризонтите открити. Тях ще посрещнем в университетските програми по философия.


От дълго време ми прави силно впечатление следната зависимост: колкото по-ограничен е човекът срещу мен, толкова по-голям авторитет придава той/тя на „уникалната“ си способност да мисли по определен начин. Сякаш всичко, което минава през главите на глупаците, има статут на оригинално произведение на изкуството и за неговата тържествена манифестация е нужна само съответната подходяща медия. Такива медии в Интернет бол: блогове, фейсбук, туйтър и подобни. Като изключим умерената им (и разумна) употреба те се превърнаха в най-голямото емоционално и интелектуално бунище в историята. Някои хора пишат и романи, които публикуват. Тези, които не могат да сътворят роман, пишат поезия и къси разкази. Тези, които и това не могат, цитират мъдри мисли на Конфуций. Тези, които не намират себе си в Конфуций, се прехласват по Коелю. Тези, които не са чували за Коелю, се вдъхновяват от Кобилкина, и така регресът продължава докато стигне до дъното, т.е. еднозначна картинка-емотикон или селфи. Отделен е въпросът кой, колко и какво чете.

Напъва ги хората отвътре нещо „гениално“, след което бързат да го изпуснат като пръдня (с извинение) в нета. Тази тема е добре позната и се дъвче с настървение от критиците на Интернет културата. В този смисъл и настоящият текст би могъл да се разглежда като поредния зловонен принос в света на виртуалното. Целта обаче е друга, а от там и претенцията – малка. Всъщност искам само да припомня едно предупреждение на Кант – философът който трудно може да се използва при писането на мъдри мисли в статусите на средния „юзър“. В този смисъл не раждам тук нищо ново, още по-малко гениално.

В своята „Антропология от прагматично гледище“ (1798) философът предупреждава онези, които придават прекалено голяма тежест на „неволния бяг на мислите и чувствата“ си.  Това е пряк път към  заслепение и в крайна сметка до лудост. Но понеже лудостта е относително понятие, което в различните епохи и култури се тълкува различно, то резултатът днес е споменатото вече бунище, където лудостта се е превърнала в норма.

И така:

Праграф 4 „За самонаблюдението“

Параграфът започва с изненадващата за съвременния юзър теза:

„Да забелязваш сам себе си (animadvertere) още не значи да се наблюдаваш (observare). Да се наблюдаваме значи методически да съпоставяме получените от нас самите възприятия, което дава материал за дневника на един наблюдател на самия себе си, и лесно води до фантазиране и безумие“.

Тук не се имат предвид рефлексията, нито вътрешното сетиво, а се набляга на методичността при съпоставката на възприятията ни, които имат случаен характер. Кант уточнява още, че да внимаваме „върху себе си“ е нужно с оглед на общуването с другите, но то също няма общо с описаното в параграфа. Нагледно можем да си представим това, което философът обозначава, като се разровим в статусите във Фейсбук и Туйтър, и видим колко от тях попадат под общата категория „чувствам (се)….“. Ето и експлицитното изложение на целта на Кант:

„Що се отнася обаче до истинското намерение на този параграф, а именно предупреждението изобщо да не се занимаваме да издирваме и почти преднамерено да съчиняваме една вътрешна история на неволния бяг на мислите и чувствата ни, това предупреждение се прави затова, тъй като такова поведение е прекият път  да се забъркаме в мними озарения свише и да попаднем без наше съдействие на сили, които ни внушават, кой знае от къде, а именно в илуминатизъм и тероризъм. Защото ние правим тук незабелязано открития на нещо, което сами сме привнесли в себе си;…

Наистина заслужава си, а за логиката и метафизиката е при това и нужно, и полезно, да размишляваме върху наблюденията над различните действия на нашата способност за представи, но да се вслушваме в нас, как те се явяват в духа ни от само себе си, дори и невикани (което става чрез играта на непреднамерено съчиняващата способност за въображение), означава да обръщаме естествения ред на познавателната способност, тъй като тогава принципите на мисленето не предхождат (както трябва), а следват допълнително, и това вече представлява или болест на духа (отдаване на мрачни мисли и страхове) или води до нея и до лудницата“.

Тежко се изразява Кант. Наистина не става за статус във Фейсбук, но не и нужно.

Това припомняне на параграф 4 от „Антропологията“ се посвещава на всички нормални юзъри с богата душевност, които ежедневно обогатяват света с „неволния бяг“ на своите мисли и чувства. Благодарим ви от сърце!

 

 

 

Не дърпай рязко!


img0021

Дядо и внуче стоят на брега на един язовир. Двамата стискат в ръце по една дълга въдица и съсредоточено гледат плувките пред себе си. Въздух и вода интимно се докосват на повърхността, толкова нежно, че само от време на време водата на някое място се покрива с фини, почти незабележими бразди, които, едва появили се, бързат да изчезнат в гладкото. Язовирът е така притихнал и равен, че рояци комари, водни паяци и дори тлъсти мухи се осмеляват да стъпват тежко по водата. Оглеждат се в нея като в огледало.

Една от плувките трепна и се заклати. После потъна до половината и отскочи обратно с леко цопване. Разрастващи се концентрични кръгове запулсираха по водата. Момчето така стисна въдицата, че ръчичките му побеляха, а очите не виждаха нищо друго освен малката червена пръчица и безкрайното синьо около нея. Не смееше нито да диша, нито да мигне. Очите му се насълзиха от взирането. Ново потъване, този път по-дълбоко и по-рязко. Момчето усети, как прозрачното влакно се опъва и натежава, задържа дъх и рязко изтегли въдицата нагоре. Сребърна мълния излетя от дълбокото и се запремята във въздуха сред ослепителни отблясъци. В следващия момент въдицата олекна, влакното се сгърчи и със звън като от счупено стъкло рибата цамбурна обратно във водата и се скри в дълбокото. Повърхността на язовира наоколо беше настръхнала цялата, мухите и комарите се бяха разлетели, а момчето стоеше с отпусната въдица и с невярващи очи се взираше във водата. Ако само можеше да зърне пак мълнията някъде там, в дълбокото, макар да знаеше, че вече никога няма да я види. Или поне не точно тази.

– Ееех! Отиде на зъболекар – със съчувствие коментира дядото. – Следващия път изчакай малко повече и дърпай по-плавно, че както мяташ тая пръчка нагоре, току-виж си му откъснал ченето на скобара.

– Да му се не види! – рече момчето и отиде да закачи поредния червей на кукичката.

И отново: Дядо и внуче стоят на брега на язовира. Двамата стискат в ръце въдиците и съсредоточено се взират в плувките. В очите на момчето още проблясваха искрите от сребърната мълния, които, вместо да избледняват, ставаха все по-ярки и ярки. Светлината блестеше все по-силна и ослепителна. Само искри, които сега играеха по цялото му тяло ту горещи, ту студени, ту горещи, ту студени. Усети как някой го гали нежно по челото, въдицата я нямаше вече, а в пръстите на ръцете си усещаше малки иглички, които го гъделичкаха сякаш отвътре. Погледна нагоре и видя чудно красива жена, почти момиче, с очи по-сини и дълбоки от водата в язовира. Тя се усмихваше кротко, държеше в длани малкото лице на момчето и шепнеше:

– Здравей ловецо! – каза тя със звънлив глас. – Почти успя да ме хванеш, но понеже не можа да ме задържиш, сега ще трябва да ходя на зъболекар. Такъв ни бил и на двамата късметът. Много рязко дърпаш. Гледай следващия път да теглиш по-плавно, че току виж отишли белите ми зъби на кино. Как ще ти се усмихвам после, а ловецо?

Очите й се смееха, а синьото в тях ставаше все по-дълбоко и по-наситено, докато накрая момчето сякаш потъна в тях. Всичко стана синьо, после синьото зелено и накрая момчето видя орехови листа леко да трепкат под небето.

– Хей риболовецо! Свести се бе! Слънцето ли те напече, или какво ти стана, моето момче?

Листата продължаваха да трепкат. Детето се огледа и видя, че лежи под големия орех на брега на язовира, а дядото държеше малкото му лице в твърдите си длани, пошляпваше го по бузите и със загрижен поглед се взираше в очите му.

– Аааа, дядо! Ти ли си бе?

– Аз съм, аз съм. Какво ти стана бе момченце, че така тупна на земята?

– Ами момичето, дядо? Рибата, къде е рибата?

– Остави тая риба сега! Искаш ли водичка? На, пий. Ама бавно, за да не те пресече.

Дядото гледаше с безпокойство, как внучето пие вода с малки детски глътки. „Пиленце. Колко ли вода му трябва, за да се напие“ – мислеше си той.

– Пиленце, как си?

– Добре съм. Стига си ме питал! Къде отиде момичето бе дядо?

Дядото гледаше неразбиращо и мълчеше. Така глупаво го зяпаше,че момчето накрая започна да се дразни. После трябваше да му разкаже, а старецът го слушаше и замислено се почесваше по брадата. След като чу историята един път, той го накара да я повтори и накрая рече:

– Самодива ще да е била. Мислех си, че съвсем са изчезнали, ама на! Явно са останали тук-таме и все още мътят  водата и главите на риболовците.

След като помърмори още малко, дядото събра такъмите и уловената риба, обърна се към внучето и каза:

– Хайде сега да вървим, че ни чакат за обяд. И ни дума за самодивата на баба ти, че ще ни бие и двамата. Току-виж сложила край на риболова. И от утре с шапка на главата. Да ме подсетиш да ти направя една от вестник довечера.

– Добре дядо – съгласи се момчето, прибра въдицата и послушно тръгна по пътеката. Никога повече не видя самодивата.

Рядкото щастие


Image

07.2000

Градината на Кръчма No 3 след пладне с чаша мастика и таратор с лед. Почти нямаше хора. Всичко живо беше смазано от жегата. Габровеца беше напълно изтръпнал от летния коктейл на горещина, смесена с мързел. И ледена мастика. Дори отпиването от чашата изискваше усилие, защото беше свързано с движение на тялото. Някъде по средата на тази следобедна неподвижност се чу метален звън от отварянето на градинската врата, появиха се леки въздушни течения, миризма на пот, кокоше кудкудякане в задния двор. Погледите на малцината посетители с усилие се избистриха, за да се хвърлят върху Краваря, разперил ръце и опулил очи. Те, очите на Краваря, така или иначе винаги си бяха опулени.

– Бяла лястовица! – извика с дрезгав глас.

– Еее! – К. скептично замижа с виждащото си око и се захили. Габровеца и останалите също замижаха.

– Сериозно ти казвам, бе! – обидено заобяснява Краваря – Изтичах да извикам детето, ама докато се върнем… Нема късмет да я види. В двора на баба Ганка, бе! Ако щеш ми вярвай.

Пулеше се и пъшкаше Краваря докато поглеждаше ту К., ту Габровеца, ту останалите зяпачи по масите. Скептичните усмивки плавно се стопиха, очите престанаха да жумят и се опулиха. Ентусиазмът на Краваря беше някак заразителен. Въпреки това горещината, съюзена с мързела беше по-силна. Краваря махна с ръка и отиде да си вземе бира. К. се ухили пак, цъкна с език и отиде да му налее. На една от масите се хвърли доброжелателна псувня, а Габровеца отпи блажено от мастиката. Нямаше и следа от лястовици в небето. Никакво усилие за нищо.

На другия ден в същата кръчма, Хикса пиеше бира и се хвалеше пред замъглените погледи, как видели с гаджето бяла лястовица в съседното село. Дразнеше ги много, тоя глупак. Габровеца гледаше лошо и си мислеше за Краваря от предния ден. Искаше му се да я види и той тая лястовица, мамицата й! Мислеше си за ролята на белите лястовици в българската литература и за неволята в живота изобщо. Много му се щеше да добави малко късмет и воля към живота си, нищо че и сега хич не му беше зле. От друга страна нито Краваря, нито Хикса изглеждаха по-късметлии от обичайното. Да не говорим за гаджето му! Кой знае обаче? Сигурно през следващите дни, седмици, месеци или години бялата лястовица щеше да упражни тайнствения си ефект върху живота и на тримата. За сега обаче, палец! Всичко си беше по старому. „Няма да видя бялата лястовица и туй-то“ – помисли си Габровеца. Покрай масата мина красиво момиче с много къси панталони и широко му се усмихна. Добре, че имаше и други работи за гледане, помисли си Габровеца, докато съзерцаваше най-гладките бедра на света. След малко към бедрата се залепи поредния влюбен – неприлично трезвен, обзет от амбиция и пълен с подвижни хормони. Отвратен от тази безвкусица, Габровеца реши да навести Дългия.

През това време на другия край на селото Дългия опъваше хамак. Той беше кръчмар миналото лято в най-старата кръчма на селото – т.нар „Пивница“. Ако изобщо имаше нещо в това село, което автентично да е носело някога звучното име „кръчма“, то това беше старата пивница „Съгласие“. Дългия с вещина, умение и завидна небрежност въртеше за известно време Съгласието. И играеше шах. Заради това някои от редовните клиенти често се обслужваха сами, както те си знаят. Неясно дали заради шаха, или заради нещо друго, но на Дългия не му потръгна. Тази година той вече не въртеше кръчма, а сам се въртеше около нея и около себе си. Покрай него беше и Габровеца. Играеха шах, пържеха риба, пиеха и си говореха за нещата от живота. Неща, които никой никога не си е струвало да помни. Седяха на стълбите в двора на Дългия, пиеха бира и си говореха за времето. Чудеха се как да го запълнят, сякаш беше някаква бездънна яма. Искаха да хвърлят в нея нещо голямо и по възможност много тежко. Сякаш имаше някакво значение.

– Ще ходиш ли в кръчмата? – пита Габровеца.

– Ами, не знам – отговаря вяло Дългия и гледа към платото.

Подухва лек вятър и листата на лозницата радостно трептят.

– А ти? – на свой ред пита Дългия.

– Ами, не знам – отговаря вяло Габровеца и отпива от бирата.

Разговорът някак логично спира в мъртва точка и хич не му се ще да продължава на където и да е. Разговорите са като магарета – мислеше си Габровеца. Запънат ли се на някой мост или пътека, край. Бутай, дърпай, влачи, напъвай се, ако си нямаш работа, каквото щеш прави, но пустата му приказка не помръдва. Само мучи и върти глава.

Габровеца се загледа към жълтото плато. Вятърът беше утихнал съвсем. Тишина и спокойствие се разливаха като петмез от синьото към жълтото. Мухите плуваха нагоре-надолу из въздуха, а лястовиците, също като делфините с цвъртене ловуваха на групи. Точно тогава Габровеца осъзна, че една от лястовиците беше бяла.

– Ееее! Гледай бе! Бялата лястовица! – вика Габровеца и сочи с пръст към платото. С другата си ръка удря зад врата Дългия, който се сепва и леко разлива бирата си.

– Еее, мамицата й мръсна! – вика Дългия и се бърше в ризата.

Половин час по-късно и с една бяла лястовица по-щастливи двамата се отправиха бавно към кръчмата. Щяха да дразнят другите.

Ей дришльо!


DSC_7017

07.2000

Тъкмо стъпвам на Елаците и гледам – опашка. После перка и пак опашка. И пак, и пак.
– Ето го, ето го, ето го! – чува се писклив глас зад скалите.
Смъквам трескаво дрехите си, докато очите ми са в морето по посока на Русалка. След секунди съм във водата, точно където са и те. Разпервам широко ръце и ги прибирам към тялото с максималния възможен натиск. Стремя се да задържам дъх, колкото мога. Внимателно, без плискане и излишен шум. Де да имах плавници! Дори ме е страх да издишам прекалено шумно. А отдолу, по-плътно и от морската вода, ме залива някакво особено цвъртене – нещо средно между щурци и прилепи. Делфини. Две перки и две опашки. Само след секунда още три на същото място. Петте делфина са се подредили във ветрило и се угощават с едрите риби, появили се в заливчето още предния ден. На около десетина метра съм от тях и ме обзема страх. От страха любопитството още повече наедрява и вече съвсем нямам място къде да го побера. Дробовете ми ще експлодират. И плувам още по-близо до подскачащите над синьото перки. Вече съм съвсем близо, последно гмуркане… Някакъв грамаден и тъмен силует под мен на фона на светлото дъно. Бррр! Страшно. Показвам се над водата за порция въздух и точно в този момент на около 5-10 метра пред мен един от делфините се изправя почти до опашката над водата, поглежда ме малко накриво и ми вика: „Абе ей, дришльо! Къде си мислиш, че отиваш, а“? След което не особено грациозно се пльосва на една страна в синьото. Докато зяпам потресен в празното пространство и пяната, където допреди секунди беше … дришльото, останалите от стадото вече са дръпнали с около петдесетина метра на юг. Веднага се втурвам натам, но не съм изминал и половината разстояние, когато същият приятел пак се изправя пред мен, гледа ме високомерно и: „Пак ли ти бе, дришльо“?, след което, по-достолепно от първия път, бавно се потапя като някаква атомна подводница. След няколко мига стадото с обичайните подскоци, цопвания и гмуркания отпрашва към бившия френски курорт. Подводното цвъртене заглъхва все повече, докато накрая съвсем се разтваря в солената вода. На брега озадачени нудисти гледат на юг и се чешат по коремите. „Айде дришльо, прибирай се“ – казвам си аз и плувам обратно.


Сградата на театъра е великолепна, но занемарена. В този си вид напомня на градска баня. Иначе и отвътре е прекрасна. Първата вечер: кръчма, мастика, чалга. На сутринта несвяст. Малко по-късно свяст. Малко пиеса. После покрай пиесата печено агне. Актьорите доволни и щастливи. Не играят. Пият и ядат агнешко. Следващия ден същото. Местен сноб, тежкар. Златни ланци, пръстени, шкембе. Всички му обръщат внимание!Дори не е чувал думата меценат, но го раздава нещо подобно. Иначе е юрист или полицай, или и двете. Мечтае да превърне Хасково в Единбург на Балканите. Идиот.

Цялата публикация »

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 27 other followers