Платон за виното, душата и образованието

Възпитанието на неразумната душа. Платон за виното в „Държавата” и „Закони”.

 

През последните десетина години виното за мен е предмет не само на практически, но и на теоретичен интерес. Като човек, който обича философията и малко несправедливо, я е превърнал в своя професия, интересът към виното неизбежно намери пресечната си точка с Платон първоначално под формата на недоумение. Как е възможно философът, написал „Пирът”, малко по-късно да забрани виното в идеалната държава?

 

Ще се опитам да покажа как това първоначално недоумение от Платон премина по-късно в удовлетворение. Академичната почтеност изисква от мен да призная, че това се случи благодарение на една статия от Elizabeth Belfiore, озаглавена „Виното и катарзиса на чувствата в Платоновите ‘Закони’”, публикувана през 1986 г. в „The Classical Quarterly”[1]. На нея дължа част от идеите, които ще споделя днес.

 

Тези

 

Без никакво съмнение виното е маловажна тема във философията на Платон. Въпреки това маловажното и незначителното са в състояние да покажат важното и значителното, в случая това са две големи теми във философията на Платон и в нашия семинар – темите за образованието и природата на душата.

Тезите, които искам да представя и аргументирам са три:

1.                  Идеята на Платон за образованието на стражите в „Държавата” е едностранчива и непълна. Един от индикаторите за това е забраната на виното. Тази идея е развита и съществено преработена в „Закони”.

2.                  В „Закони” Платон предлага алтернатива на йерархичния модел на душата в „Държавата”. Душата може да се мисли не само като вертикална йерархия от подчинени на разума части, но и като равновесие, при което рационалната и неразумната страна на душата взаимно се уравновесяват.

3.                  Виното е  „малката” тема, но и същевременно форкус, в който се проблематизират посочените току-що въпроси. Тази теза ще се оформи в хода на разглеждане на първите две.

„Евдемонии“ от Христо Стоев

Субективно от рецензента:

Встрани от шумотевицата на социалните мрежи в Интернет вече осма година се спотайва страницата на Христо Стоев – http://hammillbg.blogspot.bg/. Ако не са ви упътили предварително, можете да попаднете там само случайно, както се случи и с мен преди време. Дългогодишните рефлексии по всевъзможни теми в този блог са в основата на новата книга на Христо, която като леторасъл се протяга през виртуалния свят, за да се захване между кориците на едно напълно реално книжно тяло. Според мен тази книга с философски миниатюри е забележително изключение в монотонното ежедневие на българския философски конвейер, където изнурени от безплодност нàучни работници, кандидати за доктори, доценти, професори или просто луди сглобяват почти невъзможни за четене текстове, като в повечето случаи трудността на прочита е най-малкият им проблем. Споменатото в предишното изречение „според мен“ не бива да подвежда с непретенциозното си звучене. До голяма степен преценката ми за тази книга е естетическа, което в духа на Кант неминуемо означава, че очаквам от всички останали да се съгласят с тази преценка и това „за мен“ да бъде валидно като „за всички“. В този смисъл това, което четете не може да бъде наречено „научна рецензия“, защото поначало страда от естетическо пристрастие и упорито претендира за универсалност.

Авторът и книгите:

Защо трябва да се учи философия в училище?

През последните три години във връзка с различни занимания (проверки на матури, оценяване на есета, телефонни интервюта, лични впечатления и т.н.) имах възможност да си създам относително точна представа за българските ученици, които са в последните 4 гимназиални класа. Горе-долу знам какво и как четат, какво и как учат, какво им се върти в главите и по какъв начин го изразяват. Сред всички тях има както разочароващи примери за посредственост, така и блестящи таланти. За съжаление първите са повече от вторите, което вероятно е в реда на нещата. Изключителните хора са именно заради това изключителни, защото не са като другите и са нещо повече от другите. Целта ми тук не е да обобщавам достойнствата и недостатъците на българските ученици, нито да публикувам бисери. Подобни обобщения са трудни и неточни, а смехът, породен от бисерите, е горчиво лекарство за всеки учител.  Искам да посоча няколко аргумента в полза на философското образование изобщо и да обърна вниманието на любезния читател към едно предложение за реформи в средното образование, което смятам за глупаво и неуместно. Ще започна отзад-напред.

В края на миналия месец Министерството на образованието и науката (МОН) публикува новия проект за учебния план, където повече от половината часове от т.нар. „философски цикъл“ са премахнати за сметка на новия предмет Гражданско образование. Към момента за обикновените и езиковите гимназии този философски цикъл може да се представи таблично така:

Клас	Предмет	Общ брой часове за година
9 клас	Психология и логика	54 часа
10 клас	Етика и право	54 часа
11 клас	Философия	54 часа
12 клас	Свят и личност	62 часа

54 часа годишно за 36 учебни седмици означава по 1,5 часа на седмица, което пък налага през единия учебен срок да се водят по 1 час седмично, а през другия – 2 часа седмично. Става въпрос за учебни часове, които покрай шумните межучасия и обичайните закъснения рядко надхвърлят реалните 35-40 минути.

Ако се приеме новото предложение на министерството, нещата ще изглеждат така:

Клас	Предмет	Общ брой часове за година
8 клас	Философия	36 часа
9 клас	Философия	36 часа
	Гражданско образование	36 часа
10 клас	Философия	18 часа
	Гражданско образование	36 часа
11 клас	Гражданско образование	36 часа
12 клас	Гражданско образование	31 часа

Таблицата излезе малко мърлява, та уточнявам: в 9 и 10 клас се учат едновременно Философия и Гражданско образование. 36 часа на година очевидно означават 1 час седмично, а 18 часа в 10 клас – по 1 час на две седмици! Последното е забележително и е почти невъзможно за смислен коментар. Просто си представете произволен предмет, на който се отделят по цели 40 минути в интервал от две седмици. Това не е шега, сериозно е!

Оказва се, че новият предмет Гражданско образование „всмуква“ в себе си философските дисциплини, които са редуцирани до общо 90 учебни часа за всичките години на гимназиално образование. Това рязко се отличава от досегашната картина, където, дори ако не броим часовете по Свят и личност в 12 клас, имаме 162 часа, разпределени от 9 до 11 клас включително. 90 от 162 са точно 55,5%. С толкова е „орязана“ философията от МОН. Все още не е ясно кой, как и какво точно ще преподава по предмета Гражданско образование. Както Свят и личност в момента той вероятно ще може да се води от широка палитра преподаватели (не е ясно дали философите са сред тях) – публични администратори, юристи, социолози, политолози, географи, историци, защо не и физкултурници?

Редно е да се каже и още нещо. Част от философската общност в България – колеги от СУ, НБУ и други университети, включително и преподаватели по философия, се бореха през последното десетилетие в учебната програма да се въведе предмет по гражданско образование. Това е идея, която отдавна искахме да се осъществи и без съмнение такъв предмет трябва да има. Никога обаче не е ставало и дума, той да влиза в училище за сметка на философските дисциплини. В този смисъл проектът на МОН е особено циничен. Приема се идеята на философската общност за гражданско образование, като същата тази общност бива отстранена от средното образование! Тук е моментът да се каже, че ако това се случи, преподавателите по философия няма да имат достатъчно часове, което ще доведе до прекратяване на трудовите им договори, т.е. около 400 учители по философия в България ще останат без работа. Вижте тук: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5083327.

Позволявам си да кача още няколко линка, които да насочат любезния читател към реакциите на философската общност по повод предложението на МОН.

http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B8/

http://bnt.bg/predavanyia/denyat-zapochva-s-kultura/mezhdu-filosofiyata-i-grazhdanskoto-obrazovanie-30-10-2015

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5088426

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5088339

http://www.segabg.com/article.php?id=776216#.VjZr3R2PkiI.facebook

Защо това не бива да става? Защо трябва да се учи философия?

1. В образователна система, чиято основна цел е да подготвя специалисти и тясно профилирани професионалисти, философията е единствената учебна дисциплина, която помага за разширяването, а не за стесняването на човешкия мироглед. Това е единственото поле, в което ученикът има възможност САМ да претегля мотиви и ценности, да сравнява различни перспективи, да проблематизира твърдения и познания, които другаде се приемат безкритично дадени наготово, да се аргументира и критически да преценява алтернативи.
2. Философията е единствената дисциплина в училище, която показва на ученика какви са формите на мисленето изобщо, какви са източниците на познание, какво гарантира достоверността на нещата, които твърдим, че „знаем“, включително и нещата, които се учат в останалите дисциплини. Философията възпитава критично мислене, което не е по вкуса на догматиците и на хората, които предпочитат да внушават, вместо да убеждават.
3. Философията е единствената учебна дисциплина, която показва ценностните ориентири в един пъстър и труден за ориентиране свят. Как и какви решения да взимаме, докъде се простира свободата ни и в какво се състоят отговорностите ни? Това са все въпроси, на които съвременния човек трябва да има АРГУМЕНТИРАН отговор, и на които нито една ТЯСНА специализация и професионална подготовка НЕ МОЖЕ да даде отговор.
4. Философията е единствената учебна дисциплина, която може да осмисли предмета Гражданско образование. Да си граждански образован първо означава да си образован достатъчно, за да мислиш самостоятелно, да се ориентираш в света на ценностите и чак след това да разбираш специфичната си роля на гражданин в обществото. Гражданското образование надгражда образованието по философия, а не го замества!

Това е само необходимият минимум, що се касае за всеки мислещ съвременен човек. Преди да стане гражданин и „тесен“ специалист, който ще се реализира  на трудовия пазар (сякаш е стока), той трябва да знае кой е, откъде се е появил и накъде отива, т.е. как и според какво да се ориентира в света.  Най-малкото ученикът трябва да разбере, че светът е много по-голям от която и да било тясна перспектива – семейна, национална, религиозна, политическа и т.н. , а за това разбиране е нужна философия.

За някои от учениците това ще е само началото. Това са всички онези, за които самостоятелното и критическо мислене ще се превърнат в централна част от мирогледа им. Това са хора, които не се боят от въпроси дори тогава, когато последните са неудобни. За тях пътищата са много и хоризонтите открити. Тях ще посрещнем в университетските програми по философия.

Самонаблюдение и лудост

От дълго време ми прави силно впечатление следната зависимост: колкото по-ограничен е човекът срещу мен, толкова по-голям авторитет придава той/тя на „уникалната“ си способност да мисли по определен начин. Сякаш всичко, което минава през главите на глупаците, има статут на оригинално произведение на изкуството и за неговата тържествена манифестация е нужна само съответната подходяща медия. Такива медии в Интернет бол: блогове, фейсбук, туйтър и подобни. Като изключим умерената им (и разумна) употреба те се превърнаха в най-голямото емоционално и интелектуално бунище в историята. Някои хора пишат и романи, които публикуват. Тези, които не могат да сътворят роман, пишат поезия и къси разкази. Тези, които и това не могат, цитират мъдри мисли на Конфуций. Тези, които не намират себе си в Конфуций, се прехласват по Коелю. Тези, които не са чували за Коелю, се вдъхновяват от Кобилкина, и така регресът продължава докато стигне до дъното, т.е. еднозначна картинка-емотикон или селфи. Отделен е въпросът кой, колко и какво чете.

Напъва ги хората отвътре нещо „гениално“, след което бързат да го изпуснат като пръдня (с извинение) в нета. Тази тема е добре позната и се дъвче с настървение от критиците на Интернет културата. В този смисъл и настоящият текст би могъл да се разглежда като поредния зловонен принос в света на виртуалното. Целта обаче е друга, а от там и претенцията – малка. Всъщност искам само да припомня едно предупреждение на Кант – философът който трудно може да се използва при писането на мъдри мисли в статусите на средния „юзър“. В този смисъл не раждам тук нищо ново, още по-малко гениално.

В своята „Антропология от прагматично гледище“ (1798) философът предупреждава онези, които придават прекалено голяма тежест на „неволния бяг на мислите и чувствата“ си.  Това е пряк път към  заслепение и в крайна сметка до лудост. Но понеже лудостта е относително понятие, което в различните епохи и култури се тълкува различно, то резултатът днес е споменатото вече бунище, където лудостта се е превърнала в норма.

И така:

Праграф 4 „За самонаблюдението“

Параграфът започва с изненадващата за съвременния юзър теза:

„Да забелязваш сам себе си (animadvertere) още не значи да се наблюдаваш (observare). Да се наблюдаваме значи методически да съпоставяме получените от нас самите възприятия, което дава материал за дневника на един наблюдател на самия себе си, и лесно води до фантазиране и безумие“.

Тук не се имат предвид рефлексията, нито вътрешното сетиво, а се набляга на методичността при съпоставката на възприятията ни, които имат случаен характер. Кант уточнява още, че да внимаваме „върху себе си“ е нужно с оглед на общуването с другите, но то също няма общо с описаното в параграфа. Нагледно можем да си представим това, което философът обозначава, като се разровим в статусите във Фейсбук и Туйтър, и видим колко от тях попадат под общата категория „чувствам (се)….“. Ето и експлицитното изложение на целта на Кант:

„Що се отнася обаче до истинското намерение на този параграф, а именно предупреждението изобщо да не се занимаваме да издирваме и почти преднамерено да съчиняваме една вътрешна история на неволния бяг на мислите и чувствата ни, това предупреждение се прави затова, тъй като такова поведение е прекият път  да се забъркаме в мними озарения свише и да попаднем без наше съдействие на сили, които ни внушават, кой знае от къде, а именно в илуминатизъм и тероризъм. Защото ние правим тук незабелязано открития на нещо, което сами сме привнесли в себе си;…

Наистина заслужава си, а за логиката и метафизиката е при това и нужно, и полезно, да размишляваме върху наблюденията над различните действия на нашата способност за представи, но да се вслушваме в нас, как те се явяват в духа ни от само себе си, дори и невикани (което става чрез играта на непреднамерено съчиняващата способност за въображение), означава да обръщаме естествения ред на познавателната способност, тъй като тогава принципите на мисленето не предхождат (както трябва), а следват допълнително, и това вече представлява или болест на духа (отдаване на мрачни мисли и страхове) или води до нея и до лудницата“.

Тежко се изразява Кант. Наистина не става за статус във Фейсбук, но не и нужно.

Това припомняне на параграф 4 от „Антропологията“ се посвещава на всички нормални юзъри с богата душевност, които ежедневно обогатяват света с „неволния бяг“ на своите мисли и чувства. Благодарим ви от сърце!