„Евдемонии“ от Христо Стоев

Субективно от рецензента:

Встрани от шумотевицата на социалните мрежи в Интернет вече осма година се спотайва страницата на Христо Стоев – http://hammillbg.blogspot.bg/. Ако не са ви упътили предварително, можете да попаднете там само случайно, както се случи и с мен преди време. Дългогодишните рефлексии по всевъзможни теми в този блог са в основата на новата книга на Христо, която като леторасъл се протяга през виртуалния свят, за да се захване между кориците на едно напълно реално книжно тяло. Според мен тази книга с философски миниатюри е забележително изключение в монотонното ежедневие на българския философски конвейер, където изнурени от безплодност нàучни работници, кандидати за доктори, доценти, професори или просто луди сглобяват почти невъзможни за четене текстове, като в повечето случаи трудността на прочита е най-малкият им проблем. Споменатото в предишното изречение „според мен“ не бива да подвежда с непретенциозното си звучене. До голяма степен преценката ми за тази книга е естетическа, което в духа на Кант неминуемо означава, че очаквам от всички останали да се съгласят с тази преценка и това „за мен“ да бъде валидно като „за всички“. В този смисъл това, което четете не може да бъде наречено „научна рецензия“, защото поначало страда от естетическо пристрастие и упорито претендира за универсалност.

Авторът и книгите:

Read Full Post »

Самонаблюдение и лудост

От дълго време ми прави силно впечатление следната зависимост: колкото по-ограничен е човекът срещу мен, толкова по-голям авторитет придава той/тя на „уникалната“ си способност да мисли по определен начин. Сякаш всичко, което минава през главите на глупаците, има статут на оригинално произведение на изкуството и за неговата тържествена манифестация е нужна само съответната подходяща медия. Такива медии в Интернет бол: блогове, фейсбук, туйтър и подобни. Като изключим умерената им (и разумна) употреба те се превърнаха в най-голямото емоционално и интелектуално бунище в историята. Някои хора пишат и романи, които публикуват. Тези, които не могат да сътворят роман, пишат поезия и къси разкази. Тези, които и това не могат, цитират мъдри мисли на Конфуций. Тези, които не намират себе си в Конфуций, се прехласват по Коелю. Тези, които не са чували за Коелю, се вдъхновяват от Кобилкина, и така регресът продължава докато стигне до дъното, т.е. еднозначна картинка-емотикон или селфи. Отделен е въпросът кой, колко и какво чете.

Напъва ги хората отвътре нещо „гениално“, след което бързат да го изпуснат като пръдня (с извинение) в нета. Тази тема е добре позната и се дъвче с настървение от критиците на Интернет културата. В този смисъл и настоящият текст би могъл да се разглежда като поредния зловонен принос в света на виртуалното. Целта обаче е друга, а от там и претенцията – малка. Всъщност искам само да припомня едно предупреждение на Кант – философът който трудно може да се използва при писането на мъдри мисли в статусите на средния „юзър“. В този смисъл не раждам тук нищо ново, още по-малко гениално.

В своята „Антропология от прагматично гледище“ (1798) философът предупреждава онези, които придават прекалено голяма тежест на „неволния бяг на мислите и чувствата“ си.  Това е пряк път към  заслепение и в крайна сметка до лудост. Но понеже лудостта е относително понятие, което в различните епохи и култури се тълкува различно, то резултатът днес е споменатото вече бунище, където лудостта се е превърнала в норма.

И така:

Праграф 4 „За самонаблюдението“

Параграфът започва с изненадващата за съвременния юзър теза:

„Да забелязваш сам себе си (animadvertere) още не значи да се наблюдаваш (observare). Да се наблюдаваме значи методически да съпоставяме получените от нас самите възприятия, което дава материал за дневника на един наблюдател на самия себе си, и лесно води до фантазиране и безумие“.

Тук не се имат предвид рефлексията, нито вътрешното сетиво, а се набляга на методичността при съпоставката на възприятията ни, които имат случаен характер. Кант уточнява още, че да внимаваме „върху себе си“ е нужно с оглед на общуването с другите, но то също няма общо с описаното в параграфа. Нагледно можем да си представим това, което философът обозначава, като се разровим в статусите във Фейсбук и Туйтър, и видим колко от тях попадат под общата категория „чувствам (се)….“. Ето и експлицитното изложение на целта на Кант:

„Що се отнася обаче до истинското намерение на този параграф, а именно предупреждението изобщо да не се занимаваме да издирваме и почти преднамерено да съчиняваме една вътрешна история на неволния бяг на мислите и чувствата ни, това предупреждение се прави затова, тъй като такова поведение е прекият път  да се забъркаме в мними озарения свише и да попаднем без наше съдействие на сили, които ни внушават, кой знае от къде, а именно в илуминатизъм и тероризъм. Защото ние правим тук незабелязано открития на нещо, което сами сме привнесли в себе си;…

Наистина заслужава си, а за логиката и метафизиката е при това и нужно, и полезно, да размишляваме върху наблюденията над различните действия на нашата способност за представи, но да се вслушваме в нас, как те се явяват в духа ни от само себе си, дори и невикани (което става чрез играта на непреднамерено съчиняващата способност за въображение), означава да обръщаме естествения ред на познавателната способност, тъй като тогава принципите на мисленето не предхождат (както трябва), а следват допълнително, и това вече представлява или болест на духа (отдаване на мрачни мисли и страхове) или води до нея и до лудницата“.

Тежко се изразява Кант. Наистина не става за статус във Фейсбук, но не и нужно.

Това припомняне на параграф 4 от „Антропологията“ се посвещава на всички нормални юзъри с богата душевност, които ежедневно обогатяват света с „неволния бяг“ на своите мисли и чувства. Благодарим ви от сърце!

 

 

 

Read Full Post »

Рядкото щастие

07.2000

Градината на Кръчма No 3 след пладне с чаша мастика и таратор с лед. Почти нямаше хора. Всичко живо беше смазано от жегата. Габровеца беше напълно изтръпнал от летния коктейл на горещина, смесена с мързел. И ледена мастика. Дори отпиването от чашата изискваше усилие, защото беше свързано с движение на тялото. Някъде по средата на тази следобедна неподвижност се чу метален звън от отварянето на градинската врата, появиха се леки въздушни течения, миризма на пот, кокоше кудкудякане в задния двор. Погледите на малцината посетители с усилие се избистриха, за да се хвърлят върху Краваря, разперил ръце и опулил очи. Те, очите на Краваря, така или иначе винаги си бяха опулени.

– Бяла лястовица! – извика с дрезгав глас.

– Еее! – К. скептично замижа с виждащото си око и се захили. Габровеца и останалите също замижаха.

– Сериозно ти казвам, бе! – обидено заобяснява Краваря – Изтичах да извикам детето, ама докато се върнем… Нема късмет да я види. В двора на баба Ганка, бе! Ако щеш ми вярвай.

Пулеше се и пъшкаше Краваря докато поглеждаше ту К., ту Габровеца, ту останалите зяпачи по масите. Скептичните усмивки плавно се стопиха, очите престанаха да жумят и се опулиха. Ентусиазмът на Краваря беше някак заразителен. Въпреки това горещината, съюзена с мързела беше по-силна. Краваря махна с ръка и отиде да си вземе бира. К. се ухили пак, цъкна с език и отиде да му налее. На една от масите се хвърли доброжелателна псувня, а Габровеца отпи блажено от мастиката. Нямаше и следа от лястовици в небето. Никакво усилие за нищо.

На другия ден в същата кръчма, Хикса пиеше бира и се хвалеше пред замъглените погледи, как видели с гаджето бяла лястовица в съседното село. Дразнеше ги много, тоя глупак. Габровеца гледаше лошо и си мислеше за Краваря от предния ден. Искаше му се да я види и той тая лястовица, мамицата й! Мислеше си за ролята на белите лястовици в българската литература и за неволята в живота изобщо. Много му се щеше да добави малко късмет и воля към живота си, нищо че и сега хич не му беше зле. От друга страна нито Краваря, нито Хикса изглеждаха по-късметлии от обичайното. Да не говорим за гаджето му! Кой знае обаче? Сигурно през следващите дни, седмици, месеци или години бялата лястовица щеше да упражни тайнствения си ефект върху живота и на тримата. За сега обаче, палец! Всичко си беше по старому. „Няма да видя бялата лястовица и туй-то“ – помисли си Габровеца. Покрай масата мина красиво момиче с много къси панталони и широко му се усмихна. Добре, че имаше и други работи за гледане, помисли си Габровеца, докато съзерцаваше най-гладките бедра на света. След малко към бедрата се залепи поредния влюбен – неприлично трезвен, обзет от амбиция и пълен с подвижни хормони. Отвратен от тази безвкусица, Габровеца реши да навести Дългия.

През това време на другия край на селото Дългия опъваше хамак. Той беше кръчмар миналото лято в най-старата кръчма на селото – т.нар „Пивница“. Ако изобщо имаше нещо в това село, което автентично да е носело някога звучното име „кръчма“, то това беше старата пивница „Съгласие“. Дългия с вещина, умение и завидна небрежност въртеше за известно време Съгласието. И играеше шах. Заради това някои от редовните клиенти често се обслужваха сами, както те си знаят. Неясно дали заради шаха, или заради нещо друго, но на Дългия не му потръгна. Тази година той вече не въртеше кръчма, а сам се въртеше около нея и около себе си. Покрай него беше и Габровеца. Играеха шах, пържеха риба, пиеха и си говореха за нещата от живота. Неща, които никой никога не си е струвало да помни. Седяха на стълбите в двора на Дългия, пиеха бира и си говореха за времето. Чудеха се как да го запълнят, сякаш беше някаква бездънна яма. Искаха да хвърлят в нея нещо голямо и по възможност много тежко. Сякаш имаше някакво значение.

– Ще ходиш ли в кръчмата? – пита Габровеца.

– Ами, не знам – отговаря вяло Дългия и гледа към платото.

Подухва лек вятър и листата на лозницата радостно трептят.

– А ти? – на свой ред пита Дългия.

– Ами, не знам – отговаря вяло Габровеца и отпива от бирата.

Разговорът някак логично спира в мъртва точка и хич не му се ще да продължава на където и да е. Разговорите са като магарета – мислеше си Габровеца. Запънат ли се на някой мост или пътека, край. Бутай, дърпай, влачи, напъвай се, ако си нямаш работа, каквото щеш прави, но пустата му приказка не помръдва. Само мучи и върти глава.

Габровеца се загледа към жълтото плато. Вятърът беше утихнал съвсем. Тишина и спокойствие се разливаха като петмез от синьото към жълтото. Мухите плуваха нагоре-надолу из въздуха, а лястовиците, също като делфините с цвъртене ловуваха на групи. Точно тогава Габровеца осъзна, че една от лястовиците беше бяла.

– Ееее! Гледай бе! Бялата лястовица! – вика Габровеца и сочи с пръст към платото. С другата си ръка удря зад врата Дългия, който се сепва и леко разлива бирата си.

– Еее, мамицата й мръсна! – вика Дългия и се бърше в ризата.

Половин час по-късно и с една бяла лястовица по-щастливи двамата се отправиха бавно към кръчмата. Щяха да дразнят другите.

Read Full Post »

Ей дришльо!

07.2000

Тъкмо стъпвам на Елаците и гледам – опашка. После перка и пак опашка. И пак, и пак.
– Ето го, ето го, ето го! – чува се писклив глас зад скалите.
Смъквам трескаво дрехите си, докато очите ми са в морето по посока на Русалка. След секунди съм във водата, точно където са и те. Разпервам широко ръце и ги прибирам към тялото с максималния възможен натиск. Стремя се да задържам дъх, колкото мога. Внимателно, без плискане и излишен шум. Де да имах плавници! Дори ме е страх да издишам прекалено шумно. А отдолу, по-плътно и от морската вода, ме залива някакво особено цвъртене – нещо средно между щурци и прилепи. Делфини. Две перки и две опашки. Само след секунда още три на същото място. Петте делфина са се подредили във ветрило и се угощават с едрите риби, появили се в заливчето още предния ден. На около десетина метра съм от тях и ме обзема страх. От страха любопитството още повече наедрява и вече съвсем нямам място къде да го побера. Дробовете ми ще експлодират. И плувам още по-близо до подскачащите над синьото перки. Вече съм съвсем близо, последно гмуркане… Някакъв грамаден и тъмен силует под мен на фона на светлото дъно. Бррр! Страшно. Показвам се над водата за порция въздух и точно в този момент на около 5-10 метра пред мен един от делфините се изправя почти до опашката над водата, поглежда ме малко накриво и ми вика: „Абе ей, дришльо! Къде си мислиш, че отиваш, а“? След което не особено грациозно се пльосва на една страна в синьото. Докато зяпам потресен в празното пространство и пяната, където допреди секунди беше … дришльото, останалите от стадото вече са дръпнали с около петдесетина метра на юг. Веднага се втурвам натам, но не съм изминал и половината разстояние, когато същият приятел пак се изправя пред мен, гледа ме високомерно и: „Пак ли ти бе, дришльо“?, след което, по-достолепно от първия път, бавно се потапя като някаква атомна подводница. След няколко мига стадото с обичайните подскоци, цопвания и гмуркания отпрашва към бившия френски курорт. Подводното цвъртене заглъхва все повече, докато накрая съвсем се разтваря в солената вода. На брега озадачени нудисти гледат на юг и се чешат по коремите. „Айде дришльо, прибирай се“ – казвам си аз и плувам обратно.

Read Full Post »