16.VII.1999
μεταφορά – (гр.) „пренасям“
От една седмица работя като общ работник в една кинопродукция. Това ми е втората подобна работа. Първата беше във филма на Черкелов “Стъклени топчета”. Сега строя декор за някаква френска историческа тъпотия за Цезар, Галите и пр. Декорът е голяма крепост в Бистрица, непосредствено до микроязовира.
Строя крепости и чакам виза. Горя на слънцето, докато пренасям от едно място на друго ритловици, летви, талпи, дъски и пр. дърводелски средства. Майсторите са ужасяващо прости и ми напомнят за Грудово, с тази разлика че са самовлюбени и с огромно самочувствие. На края на филма идват надписите, където към края са и техните имена. Това било нещо гигантско. Да се смееш ли, да плачеш ли? И все пак тяхната простотия е по-поносима от претенциите на някои университетски и “културни” персони. Фалшивото самочувствие на хамалите, чиито имена излизат на края на филма, е много по-разбираемо от това на ¾ от вишистите в България. Първите поне знаят какво правят.
Потя се, задъхвам се, изгарям на слънцето, докато участвам в издигането на гигантски декор – нещо, чиято цел е да изглежда това, което в действителност не е. Крепост. Това е чудесна метафора, но в буквален смисъл – пренасяне, което вече седмица мачка кокалите и мускулите ми. А вече като истинска метафора (в преносен смисъл) същото това добре илюстрира цял един modus vivendi. Всички се трудим над бляскави декори, зад които стърчат ръждиви пирони и паянтови дъски. Това, че няма начин да сме актьори, герои някакви, изобщо не го споменавам. То е ясно. Ние сме в най-добрия случай сценични работници на хонорар. А зад декорите, едно нищо. Най-големият проблем в живота на младия българин всъщност дори не е това, че се труди като хамалин над разнообразни декори, фасади и ментета на чужди продукции. Основният проблем е, че има съмнение дали съществува някаква продукция изобщо, без значение дали историческа драма, комедия или порно филм, в която да се използва направеното. Вапцаров е имал хубавата илюзия и таланта да напише “Ще строим завод”. Ние можем само да кажем “Ще строим декор”! Излиза още и така, че ние хамалите, майсторите на метафори, сме единствените свидетели на собствените си напълно безплодни усилия. Единствените, пред които можем да се похвалим, са другите майстори, които, също като нас, влачат талпи под слънцето. И всички знаем, че това, което правим, само изглежда, без в действителност да е. Вероятно има някакъв смисъл, само че аз не мога да го открия. Или по-скоро не искам да го откривам, защото ме е страх от откритието, което ще направя.
Затова ми се пътува и ми се иска да сменя модуса на вивендито, да ме прощават пуристите за поредното словоеволие. Пътуването в случая обаче е бягство от себе си. И с това вече е обречено. Никой не може да избяга от себе си. Само се заблуждавам, че мога да съм нещо друго освен работник, декоростроител, майстор на сцени, на които никога няма да играя. Мисля си наивно, че когато се подкарам по пътя, тогава ще оставя строежа си и ще стъпя на чужди, непознати декори. Така от работник искам да се кандидатирам за актьор, да стъпя на сцена и да вляза в роля, пък била тя и епизодична. Всъщност единственото, което ще се промени, когато избягам, е че ще строя собствените си безсмислени декори някъде другаде. Няма да съм избягал никъде. Само ще съм преместил работилницата си.
Мрачен е Вапцаров, въпреки илюзиите, че с „другарите“ си ще строи „завод за живота“. Такъв живот излезе от този „завод“, че да му се доплаче на човек. Сещам се един виц: Попитали Радио Ереван дали има живот на Марс. Веднага получили отговор: „И там няма!“. Иначе Вапцаров е точен:
Децата ни мрат
в задушната смрад
със жадни за слънце очи.
А ние? – Бездушно
превиваме врат
и мълчиме,
позорно мълчим.
Прокарахме мрежи
и в тях укротена тече,
да, нашата кръв
преминава
в проводните мрежи
и движи живота
а той ни помита,
влече
и ние го гледаме
с тъпа, наивна
небрежност.
Ферментация 