От дълго време ми прави силно впечатление следната зависимост: колкото по-ограничен е човекът срещу мен, толкова по-голям авторитет придава той/тя на „уникалната“ си способност да мисли по определен начин. Сякаш всичко, което минава през главите на глупаците, има статут на оригинално произведение на изкуството и за неговата тържествена манифестация е нужна само съответната подходяща медия. Такива медии в Интернет бол: блогове, фейсбук, туйтър и подобни. Като изключим умерената им (и разумна) употреба те се превърнаха в най-голямото емоционално и интелектуално бунище в историята. Някои хора пишат и романи, които публикуват. Тези, които не могат да сътворят роман, пишат поезия и къси разкази. Тези, които и това не могат, цитират мъдри мисли на Конфуций. Тези, които не намират себе си в Конфуций, се прехласват по Коелю. Тези, които не са чували за Коелю, се вдъхновяват от Кобилкина, и така регресът продължава докато стигне до дъното, т.е. еднозначна картинка-емотикон или селфи. Отделен е въпросът кой, колко и какво чете.
Напъва ги хората отвътре нещо „гениално“, след което бързат да го изпуснат като пръдня (с извинение) в нета. Тази тема е добре позната и се дъвче с настървение от критиците на Интернет културата. В този смисъл и настоящият текст би могъл да се разглежда като поредния зловонен принос в света на виртуалното. Целта обаче е друга, а от там и претенцията – малка. Всъщност искам само да припомня едно предупреждение на Кант – философът който трудно може да се използва при писането на мъдри мисли в статусите на средния „юзър“. В този смисъл не раждам тук нищо ново, още по-малко гениално.
В своята „Антропология от прагматично гледище“ (1798) философът предупреждава онези, които придават прекалено голяма тежест на „неволния бяг на мислите и чувствата“ си. Това е пряк път към заслепение и в крайна сметка до лудост. Но понеже лудостта е относително понятие, което в различните епохи и култури се тълкува различно, то резултатът днес е споменатото вече бунище, където лудостта се е превърнала в норма.
И така:
Праграф 4 „За самонаблюдението“
Параграфът започва с изненадващата за съвременния юзър теза:
„Да забелязваш сам себе си (animadvertere) още не значи да се наблюдаваш (observare). Да се наблюдаваме значи методически да съпоставяме получените от нас самите възприятия, което дава материал за дневника на един наблюдател на самия себе си, и лесно води до фантазиране и безумие“.
Тук не се имат предвид рефлексията, нито вътрешното сетиво, а се набляга на методичността при съпоставката на възприятията ни, които имат случаен характер. Кант уточнява още, че да внимаваме „върху себе си“ е нужно с оглед на общуването с другите, но то също няма общо с описаното в параграфа. Нагледно можем да си представим това, което философът обозначава, като се разровим в статусите във Фейсбук и Туйтър, и видим колко от тях попадат под общата категория „чувствам (се)….“. Ето и експлицитното изложение на целта на Кант:
„Що се отнася обаче до истинското намерение на този параграф, а именно предупреждението изобщо да не се занимаваме да издирваме и почти преднамерено да съчиняваме една вътрешна история на неволния бяг на мислите и чувствата ни, това предупреждение се прави затова, тъй като такова поведение е прекият път да се забъркаме в мними озарения свише и да попаднем без наше съдействие на сили, които ни внушават, кой знае от къде, а именно в илуминатизъм и тероризъм. Защото ние правим тук незабелязано открития на нещо, което сами сме привнесли в себе си;…
Наистина заслужава си, а за логиката и метафизиката е при това и нужно, и полезно, да размишляваме върху наблюденията над различните действия на нашата способност за представи, но да се вслушваме в нас, как те се явяват в духа ни от само себе си, дори и невикани (което става чрез играта на непреднамерено съчиняващата способност за въображение), означава да обръщаме естествения ред на познавателната способност, тъй като тогава принципите на мисленето не предхождат (както трябва), а следват допълнително, и това вече представлява или болест на духа (отдаване на мрачни мисли и страхове) или води до нея и до лудницата“.
Тежко се изразява Кант. Наистина не става за статус във Фейсбук, но не и нужно.
Това припомняне на параграф 4 от „Антропологията“ се посвещава на всички нормални юзъри с богата душевност, които ежедневно обогатяват света с „неволния бяг“ на своите мисли и чувства. Благодарим ви от сърце!
Ферментация 