22.VIII.1996
Беше през лятото в Созопол, в градския кенеф до църквата. Смрад. Бургазлията сбърчи нос заради вонята, но бързо го обзе примирение, защото осъзна, че тя беше неизбежна. Беше обществен кенеф все пак, а и обонянието бързо се адаптираше, губейки своята чувствителност. Бургазлията отдавна беше престанал да възприема някои тоалетни като тоалетни. Думата “кенеф” далеч по-адекватно залепваше за пространството и се сливаше с него. Хем миризливо, хем звучно някак си. Кенеф. И то какъв!
“Какви са ти перспективите с тази философия?” – го беше попитал преди година Плешивия. Само честолюбието на Бургазлията му попречи да отговори с най-разпространената дума в началото на 90-те – “нямам”. Да учи философия в София, това звучеше гордо, но като го питаха за житейските му перспективи след университета, той се чувстваше неудобно. Отговаряше уклончиво, а философската му гордост се топеше като бучка свинска мас в нагорещен тиган. Гордостта не само се стапяше, но и това, което оставяше след нея понамирисваше на свинско. “Какви ще ги дробя след това?” – питаше се той без никаква гордост. Като всеки, който не може да се оправи със собствената си перспектива, той се зае търпеливо да чака просветление. И то дойде. Там, в Созопол, в градския кенеф.
Ферментация 