Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for март, 2014


Сградата на театъра е великолепна, но занемарена. В този си вид напомня на градска баня. Иначе и отвътре е прекрасна. Първата вечер: кръчма, мастика, чалга. На сутринта несвяст. Малко по-късно свяст. Малко пиеса. После покрай пиесата печено агне. Актьорите доволни и щастливи. Не играят. Пият и ядат агнешко. Следващия ден същото. Местен сноб, тежкар. Златни ланци, пръстени, шкембе. Всички му обръщат внимание!Дори не е чувал думата меценат, но го раздава нещо подобно. Иначе е юрист или полицай, или и двете. Мечтае да превърне Хасково в Единбург на Балканите. Идиот.

(още…)

Advertisements

Read Full Post »


Image

Без дата. Юли. 2000.

Последната седмица: Хасково, Арда, Родопи. Естествено нищо ново. Човек си носи мизерията, а сценариите са типови, само дето декорите се сменят понякога. Един път по-бързо, друг път по-бавно и не толкова често, нито пък с необходимост.

С голяма раница отивам към Сатирата. Пътувам в трамвая и хоп! Един лудичък. И точно за мен да се лепне, както почти винаги всъщност. Сигурно и аз съм луд, та ме надушват. Технически погледнато, май аз му се лепнах. Беше си седнал човекът, а аз отгоре му с раницата, бух! Само дето не му смачках краката. Ама няма как, нали е градски транспорт, пък било то и през 2000-та година. А пък той хитрец. В началото нищо не казва. Чак след две спирки ми вика: „А те, американците, са децата на света!“. Да, ама аз не го чувам от първия път. Чувам само едно „бъра-бъра“, но веднага ми става ясно, че на мен говори и няма да пита за някакви си спирки и посоки, а сериозен разговор започва. И му викам: „Извинете, господине, ама не ви разбрах“. А той неговата си знае и повтаря: „Американците, те са децата на света“. И аз какво да му кажа? „Добре“. И го гледам, хич не изглежда откачалка. Широко чело, светли очи, облечен хубаво. На пръв поглед нито тъпак, нито маниак. Само светлите му очи леко помътнели. Аха, казвам си, пиян е. Защото аз много на такива съм попадал. Умни хора и като се напият започват да разправят, че са собственици на Серенгети, че са разгадали световния заговор и прочие тънкости. И той като тях не спира: „Ама, обичам я! Тя развод иска, а аз й казвам: „Добре бе. Ще ти дам, ама аз те обичам“. Как да го махна това? Не става. Разби ми сърцето“! Аз кимам съчувствено. Не е като да не му влизам в положението. И говори логично, без да бръщолеви и заваля. Май не е пиян. Нито дума за Серенгети или световен заговор.

–   Ти, в Лондон бил ли си? – пита.

–   Ами, не съм бил – казвам му откровено аз.

–  Мммм, страшно! Страшна работа – и пак млъква. После ми хвърля хитър поглед и продължава.

–   Хубаво, че не завиждаш. Това  е добре.

И аз си мисля, че е добре. Усмихвам се, а той ме гледа и продължава.

–   А ти къде си бил в чужбина?

Брей, казвам си, как ме усети. И му разказвам без много подробности. А той съвсем не е тъп. Направо си му личи. Само малко тъжен изглежда. И както не става въпрос за това, казва:

–    Сега остава и децата да ми бият табана и съвсем ще ми разбият сърцето.

Аз не мога нищо да му кажа. Малко преди „Раковска“ му пожелавам късмет и всичко хубаво, както си му е реда. Две девойки в близост ни гледат в пълно недоумение.

–    Аз съм Никола, а ти?

–    Ясен.

Половин час по-късно пътуваме в юлската жега с Пламен и Николета Малчева към Хасковския театър, за да правим нещо сатирично с Вазов. А на мен нещо хич не ми е сатирично. Се Никола ми е в главата.

Read Full Post »