Feeds:
Публикации
Коментари

Никола


Image

Без дата. Юли. 2000.

Последната седмица: Хасково, Арда, Родопи. Естествено нищо ново. Човек си носи мизерията, а сценариите са типови, само дето декорите се сменят понякога. Един път по-бързо, друг път по-бавно и не толкова често, нито пък с необходимост.

С голяма раница отивам към Сатирата. Пътувам в трамвая и хоп! Един лудичък. И точно за мен да се лепне, както почти винаги всъщност. Сигурно и аз съм луд, та ме надушват. Технически погледнато, май аз му се лепнах. Беше си седнал човекът, а аз отгоре му с раницата, бух! Само дето не му смачках краката. Ама няма как, нали е градски транспорт, пък било то и през 2000-та година. А пък той хитрец. В началото нищо не казва. Чак след две спирки ми вика: „А те, американците, са децата на света!“. Да, ама аз не го чувам от първия път. Чувам само едно „бъра-бъра“, но веднага ми става ясно, че на мен говори и няма да пита за някакви си спирки и посоки, а сериозен разговор започва. И му викам: „Извинете, господине, ама не ви разбрах“. А той неговата си знае и повтаря: „Американците, те са децата на света“. И аз какво да му кажа? „Добре“. И го гледам, хич не изглежда откачалка. Широко чело, светли очи, облечен хубаво. На пръв поглед нито тъпак, нито маниак. Само светлите му очи леко помътнели. Аха, казвам си, пиян е. Защото аз много на такива съм попадал. Умни хора и като се напият започват да разправят, че са собственици на Серенгети, че са разгадали световния заговор и прочие тънкости. И той като тях не спира: „Ама, обичам я! Тя развод иска, а аз й казвам: „Добре бе. Ще ти дам, ама аз те обичам“. Как да го махна това? Не става. Разби ми сърцето“! Аз кимам съчувствено. Не е като да не му влизам в положението. И говори логично, без да бръщолеви и заваля. Май не е пиян. Нито дума за Серенгети или световен заговор.

–   Ти, в Лондон бил ли си? – пита.

–   Ами, не съм бил – казвам му откровено аз.

–  Мммм, страшно! Страшна работа – и пак млъква. После ми хвърля хитър поглед и продължава.

–   Хубаво, че не завиждаш. Това  е добре.

И аз си мисля, че е добре. Усмихвам се, а той ме гледа и продължава.

–   А ти къде си бил в чужбина?

Брей, казвам си, как ме усети. И му разказвам без много подробности. А той съвсем не е тъп. Направо си му личи. Само малко тъжен изглежда. И както не става въпрос за това, казва:

–    Сега остава и децата да ми бият табана и съвсем ще ми разбият сърцето.

Аз не мога нищо да му кажа. Малко преди „Раковска“ му пожелавам късмет и всичко хубаво, както си му е реда. Две девойки в близост ни гледат в пълно недоумение.

–    Аз съм Никола, а ти?

–    Ясен.

Половин час по-късно пътуваме в юлската жега с Пламен и Николета Малчева към Хасковския театър, за да правим нещо сатирично с Вазов. А на мен нещо хич не ми е сатирично. Се Никола ми е в главата.

Калифорния


http://yurides.wordpress.com/tag/geyserville/

 

Преди време реших да отделя темата за виното от този блог. Реших, че виното ще си е за виното, а пък другите неща ще бъдат за  …  и аз не знам вече за какво или за кого. Докато не се хванах да пиша статия за Калифорния. Тогава разбрах, че всъщност пиша от себе си и за себе си. Затова слагам линк и тук, въпреки все още валидното ми решение за виното при виното, а другите неща  за … кой знае за какво или за кого.

КАЛИФОРНИЯ


16.VII.1999

μεταφορά – (гр.) „пренасям“

Svideteli

От една седмица работя като общ работник в една кинопродукция. Това ми е втората подобна работа. Първата беше във филма на Черкелов “Стъклени топчета”. Сега строя декор за някаква френска историческа тъпотия за Цезар, Галите и пр. Декорът е голяма крепост в Бистрица, непосредствено до микроязовира.

Строя крепости и чакам виза. Горя на слънцето, докато пренасям от едно място на друго ритловици, летви, талпи, дъски и пр. дърводелски средства. Майсторите са ужасяващо прости и ми напомнят за Грудово, с тази разлика че са самовлюбени и с огромно самочувствие. На края на филма идват надписите, където към края са и техните имена. Това било нещо гигантско. Да се смееш ли, да плачеш ли? И все пак тяхната простотия е по-поносима от претенциите на някои университетски и “културни” персони. Фалшивото самочувствие на хамалите, чиито имена излизат на края на филма, е много по-разбираемо от това на ¾ от вишистите в България. Първите поне знаят какво правят.

Потя се, задъхвам се, изгарям на слънцето, докато участвам в издигането на гигантски декор – нещо, чиято цел е да изглежда това, което в действителност не е. Крепост. Това е чудесна метафора, но в буквален смисъл – пренасяне, което вече седмица мачка кокалите и мускулите ми. А вече като истинска метафора (в преносен смисъл) същото това добре илюстрира цял един modus vivendi. Всички се трудим над бляскави декори, зад които стърчат ръждиви пирони и паянтови дъски. Това, че няма начин да сме актьори, герои някакви, изобщо не го споменавам. То е ясно. Ние сме в най-добрия случай сценични работници на хонорар. А зад декорите, едно нищо. Най-големият проблем в живота на младия българин всъщност дори не е това, че се труди като хамалин над разнообразни декори, фасади и ментета на чужди продукции. Основният проблем е, че има съмнение дали съществува някаква продукция изобщо, без значение дали историческа драма, комедия или порно филм, в която да се използва направеното. Вапцаров е имал хубавата илюзия и таланта да напише “Ще строим завод”. Ние можем само да кажем “Ще строим декор”!  Излиза още и така, че ние хамалите, майсторите на метафори, сме единствените свидетели на собствените си напълно безплодни усилия. Единствените, пред които можем да се похвалим, са другите майстори, които, също като нас, влачат талпи под слънцето. И всички знаем, че това, което правим, само изглежда, без в действителност да е. Вероятно има някакъв смисъл, само че аз не мога да го открия. Или по-скоро не искам да го откривам, защото ме е страх от откритието, което ще направя.

Затова ми се пътува и ми се иска да сменя модуса на вивендито, да ме прощават пуристите за поредното словоеволие. Пътуването в случая обаче е бягство от себе си. И с това вече е обречено. Никой не може да избяга от себе си. Само се заблуждавам, че мога да съм нещо друго освен работник, декоростроител, майстор на сцени, на които никога няма да играя. Мисля си наивно, че когато се подкарам по пътя, тогава ще оставя строежа си и ще стъпя на чужди, непознати декори. Така от работник искам да се кандидатирам за актьор, да стъпя на сцена и да вляза в роля, пък била тя и епизодична. Всъщност единственото, което ще се промени, когато избягам, е че ще строя собствените си безсмислени декори някъде другаде. Няма да съм избягал никъде. Само ще съм преместил работилницата си.

Мрачен е Вапцаров, въпреки илюзиите, че с „другарите“ си ще строи „завод за живота“. Такъв живот излезе от този „завод“, че да му се доплаче на човек. Сещам се един виц: Попитали Радио Ереван дали има живот на Марс. Веднага получили отговор: „И там няма!“. Иначе Вапцаров е точен:

Децата ни мрат

в задушната смрад

със жадни за слънце очи.

А ние? – Бездушно

превиваме врат

и мълчиме,

позорно мълчим.

Прокарахме мрежи

и в тях укротена тече,

да, нашата кръв

преминава

        в проводните мрежи

                         и движи живота

а той ни помита,

              влече

и ние го гледаме

               с тъпа, наивна

                            небрежност.


12.II.1998 София

header.jpg

Казвам си злобно: “Всичко да върви по дяволите”!

Желанието да се махна някъде става непреодолимо. Проблемът е, че искам да се махна колкото от мястото, толкова и от самия себе си. Аз съм България, а не в България. Мизерен, дребен и безпътен. Безпътен, просто защото нямам друго място, на което да отида, а моето собствено ми е опротивяло. Ако беше стая, щях да го подредя, колкото и скромно да е обзавеждането, колкото и да ми липсва вкус. Но стая не е, а цяла държава. Аз съм вирусоносител на всичко, което ме отвращава тук и съответно, което ме отвращава в мен самия. Не са ми чужди нито завистта, нито злорадството, нито омразата или гневът. И един куп други неща. В един автобус, в който пътувах, се лееше чалга. В следващия момент осъзнах, че си тактувам с крак. Не знаех, как да реагирам на себе си.

Вече съвсем не знам къде се намирам. Родина ли е, или мазна кръчма, джендем ли някакъв, или бардак? Освен, че не знам кой съм, вече не мога да разбера и къде съм! Като всички сънародници страдам от тежка амнезия. Може би съм никой. И все пак не може съвсем да съм никой. Все нещо трябва да бъда, защото е невъзможно да съм абсолютно нищо. Такива работи с нищото минават само при Хегел, диалектиците и Хайдегер, но аз всички тях не ги долюбвам много. С диалектици дори не можеш и да се напиеш както трябва, защото те и без алкохол непрекъснато са раздирани, разпаряни, разкъсвани и пр. деформации от противоречия, а после пак събирани, синтезирани и автентично биващи в резултат от същите тези противоречия. Значи все пак съм нещо. Човек? Да, ама на фона на няколко милиарда парчета от същия вид, това си е направо едно нищо.

С Бог нещата също не вървят хич на добре. Мога да не знам кой съм, но ми е пределно ясно, че хич не съм цвете за мирисане. И ако при цялото ми старание да бъда по-добър, резултатът е този, то … тури му пепел! Ако Бог ще ми държи сметка, по-добре още сега, отколкото да ме мъчи в тази кочина още неопределено време. Просто това съвсем не би имало смисъл, кой каквото ще да ми разправя от позициите на постно-пречистени право-славни надежди за спасение в отвъдното нищо.

Ами ако, освен че не знам кой съм, се окаже, че сме двама или повече? Ако не съм сам? Често пъти сякаш споря със себе си! Мъчна работа ми се струва това. Хубавото е само, че мога да поръчвам за двама, а може и трима. “Келнер! Две двойни, че не съм сам”!


thnker

Минавахме покрай някакъв град, или покрай едно село, или не! Може би останки от фабрика някаква или свинарници, или обори, или просто къщи някакви. Не помня добре. Беше януари, грееше слънце и едно топло, топло. Пролет, ще кажеш, дошла е. Стените на къщите, осветени от яркото слънце, приличаха на големи киноекрани, но лишени от своите образи вехти, красиви герои и пищни ефекти. Празни екрани. Пусти и бели стени без надпис или графити, без лозунги от различни епохи, без драскотини, без вулгарните надписи даже. Чисти. На една от стените имаше нещо. Мъж. Клекнал, черен, със сиви коси и черна брада. Не седеше, нито стоеше. Присъстваше някак си, клекнал, допрян с гръб о стената като герой от немите филми, който прекрачил реалността през екрана, не може да се върне обратно. Беше навел главата си толкова ниско, че с брадата си бодеше сърцето в плитчините на ризата. А може би изобщо нямаше сърце, а само дрехи – мазни и черни, скриващи цялото нищо. Без ръцете. Имаше само сиви ръце и глава, килната над черната зев под яката. Сиви ръце, просто отпуснати, увиснали над коленете като мъртви питони. И десет пръста, чиито изпочупени нокти лъщяха в киносалона на януарското слънце. Сякаш заспал, но не спеше. Гледаше от тъмни отвори нищото. Ето го! Тъкмо и аз да го зърна, колата забърза напред и кадърът слънчев и тъжен отмина във времето зад дясното рамо по пътя за Мездра.

12.01.1998


zaleza

Жегата по обедно време, в края на месец февруари, беше нетърпима, а слънцето припичаше толкова безмилостно, че под каската, в потната глава на Габровеца, изплува образът на подполковника по военно обучение от гимназията, който обясняваше: “При ядрен взрив се обръщате с гръб, залягате с ръце на главата, краката към епицентъра и по възможност да сте на сянка!” Всички се обръщаха към него с “Г-н Подпокойник”. После в съзнанието му се появи образът на учителката по физика, която разправяше, че слънцето е нестихваща атомна бомба. Понеже не издържаше вече на жегата и нямаше как да застане с крака към епицентъра, той реши, че независимо от риска да го спипат, трябва да изпуши една цигара на сянка.

Габровеца беше винар и това му беше втората кампания в Австралия. Когато се говори за “кампания”, по въпроса имат какво да кажат политиците, военните и винарите. Последните се занимават с нея около два-три месеца в годината, в края на лятото и началото на есента – различно според местния климат. През останалото време я чакат и се готвят за нея. В момента, когато гроздето по лозята узрее достатъчно, винената истерия се отприщва и битката започва. В малките градчета на винарските области хората направо откачат. В Тананда, Южна Австралия, кампанията също като на война се обявява с декларация в неделя. По улиците излизат духовият оркестър, църковното настоятелство, мажоретки, пияници, технолози, плъхове, ченгета и зяпачи. Появяват се и красиви момичета, които със запретнати рокли и потни крака влизат в коритата с готовото грозде и мачкат зърната с петите си. Надолу по краката им потича ярко-червената течност, която се събира в пригодените за това улеи. През това време събралите се около тях гледат похотливо нагоре, пият и с кървави устни правят стратегически прогнози за кампанията и магията на ферментацията.

Предишната кампания си беше намерил работа в малка и спокойна семейна изба на юг от Аделаида, с десетина миниатюрни резервоара, няколко помпи, ръчна преса и неголямо хале с бъчви. Посветените знаят, че безобидното съчетание от три думи “Малка Семейна Винарна” обикновено означава следните три неща – Много работа, Семейство алчни собственици и Въшлива заплата. Тогава Габровеца не беше посветен. На следващата година реши да поправи грешката си и постъпи на работа в най-голямата изба на континента, която произвеждаше два пъти повече вино от целокупна България. Беше проектирана от архитекти на Shell и, разбира се, приличаше на петролна рафинерия. Плащаха добре, мръсниците, но огромните им резервоари бяха на открито, задължаваха те да носиш каска и ти даваха supervisor. Мислеше си, че последното е добро име за стимулираща дрога, но не и за началник.

– Виж ти, виж ти! Един криещ се от жегата българин. Добро местенце си намерил, приятелю.

Габровеца се сепна. Почти беше допушил цигарата си под сянката на един от най-големите съдове за вино, правени някога – беше малко по-висок от осеметажен блок в “Люлин” и пълен с милиони литри мерло. Вместо началника си обаче, видя усмихнатата Патриция – потна, с каска в ръце, пакет цигари и кибрит в ръка.

– Вие от Чили не можете ли да четете табелите наоколо. Пушенето е забранено в рафинериите на Shell. Освен това караш без каска – ухили се Габровеца и си хвърли фаса. После й направи място да седне до него. Цялата публикация »

Озарението


mateimario

22.VIII.1996

Беше през лятото в Созопол, в градския кенеф до църквата. Смрад. Бургазлията сбърчи нос заради вонята, но бързо го обзе примирение, защото осъзна, че тя беше неизбежна. Беше обществен кенеф все пак, а и обонянието бързо се адаптираше, губейки своята чувствителност. Бургазлията отдавна беше престанал да възприема някои тоалетни като тоалетни. Думата “кенеф” далеч по-адекватно залепваше за пространството и се сливаше с него. Хем миризливо, хем звучно някак си. Кенеф. И то какъв!

“Какви са ти перспективите с тази философия?” – го беше попитал преди година Плешивия. Само честолюбието на Бургазлията му попречи да отговори с най-разпространената дума в началото на 90-те – “нямам”. Да учи философия в София, това звучеше гордо, но като го питаха за житейските му перспективи след университета, той се чувстваше неудобно. Отговаряше уклончиво, а философската му гордост се топеше като бучка свинска мас в нагорещен тиган. Гордостта не само се стапяше, но и това, което оставяше след нея понамирисваше на свинско. “Какви ще ги дробя след това?” – питаше се той без никаква гордост. Като всеки, който не може да се оправи със собствената си перспектива, той се зае търпеливо да чака просветление. И то дойде. Там, в Созопол, в градския кенеф.

Цялата публикация »