Субективно от рецензента:
Встрани от шумотевицата на социалните мрежи в Интернет вече осма година се спотайва страницата на Христо Стоев – http://hammillbg.blogspot.bg/. Ако не са ви упътили предварително, можете да попаднете там само случайно, както се случи и с мен преди време. Дългогодишните рефлексии по всевъзможни теми в този блог са в основата на новата книга на Христо, която като леторасъл се протяга през виртуалния свят, за да се захване между кориците на едно напълно реално книжно тяло. Според мен тази книга с философски миниатюри е забележително изключение в монотонното ежедневие на българския философски конвейер, където изнурени от безплодност нàучни работници, кандидати за доктори, доценти, професори или просто луди сглобяват почти невъзможни за четене текстове, като в повечето случаи трудността на прочита е най-малкият им проблем. Споменатото в предишното изречение „според мен“ не бива да подвежда с непретенциозното си звучене. До голяма степен преценката ми за тази книга е естетическа, което в духа на Кант неминуемо означава, че очаквам от всички останали да се съгласят с тази преценка и това „за мен“ да бъде валидно като „за всички“. В този смисъл това, което четете не може да бъде наречено „научна рецензия“, защото поначало страда от естетическо пристрастие и упорито претендира за универсалност.
Авторът и книгите:
За автора вероятно трябва да се каже, че е доцент по философия, че е един от най-големите познавачи на Кант в България и че обича да пие бира. Предишните му книги са „Кант и проблемът за вътрешното сетиво“ (2005) и „Понятията в „Критика на чистия разум”. Систематичен преглед“ (2009). Последната я давам на всичките си студенти, на които им предстои да минат през Кант (или по-точно той през тях). Тази книга е особено важна, понеже показва съвсем ясно определен тип мислене, който доминира и в „Евдемонии“. Христо философства през ключови за човешкото битие и познание понятия, разнищва генезиса и значението им, като през цялото време държи сметка за контекста, в който чрез тях се стига до познание. В този смисъл понятията и техният анализ не са самоцелни, а са основата на това, от което всички отчаяно се нуждаем – разбиране. Ако първите две книги на Христо са систематични, то „Евдемонии“ е напълно противоположна – фрагментарна и разногледа в най-добрия смисъл на думата. Тя е рожба на дневник и като всеки дневник носи в себе си случайност, пристрастия и повторения, в които „малки“ и „големи“ теми са разбъркани в пъстро и непредвидимо съжителство.
Формата:
Първото нещо, което определя книгата, е нейната форма. Тя се състои от миниатюри с обхват от две изречения до максимум две страници всяка, подредени в четири раздела. Разделите са именувани на митични персони, все жени, а именно: три богини и една простосмъртна, превърната за малко в крава. По реда им в книгата това са Немезида, Йо, Мнемозина и Палада (що за богини са тези и коя от четирите е кравата, тези въпроси оставям на интелигентността на читателите и на справочната им култура). От съдържателна гледна точка тези раздели според мен нямат особено значение, макар Христо да прави в началото уговорка, че разделите имат по-скоро „психологически колорит, а не тематична определеност“ (7). Той изтъква още в предговора, че всеки може да чете книгата както си иска, без да следва определен ред и последователност. И в действителност е точно така. Едно от очарованията на текста е, че всеки може да го чете в каквато последователност пожелае.
Сравнения:
От всичката фрагментарна философия на света най-обичам Монтен (да ме прощава Нитчето!). Далеч от нас е Монтен, но миниатюрите на Христо донякъде ми напомнят за него. Не заради самата форма, която при Монтен често е много по-раздута, нито заради стила или проблематиката, които са далечни едни на други. Общото е в нагласата да се философства с конкретен повод, да се подпитва за нещо, пред което сме изправени тук и сега. Това са все теми, които не се синтезират в теоретична епруветка, това са теми, от които зависи животът ни. Така философията, която се получава, е жива, а не лаборатоно-схоластична. В Българската философска традиция известен с фрагментите си е покойният проф. Исак Паси, но да си призная в тях никога не съм откривал актуалността, концентрацията и дълбочината на Христо Стоев. В тях има много авторитет и академизъм, но малко действителност. Една от най-хубавите характеристики на „Евдемонии“ е, че философията е призвана за разбиране на реалното и актуалното, в което сме потопени. Демоните те ръчкат на всяка страница, като откриваш, че и ти си се лутал в тематичните околии на Христо Стоев, само дето той ги казва нещата така, както други не могат да ги кажат, дори и да имат реалните претенции да могат да мислят в сходен периметър. Като става дума за актуалността на философските разсъждения и връзката им с човешката ситуация „тук и сега“, Христо стои по-близо до известния с миниатюрите си, пишещ на френски, румънец Чоран, отколкото до българския професор Паси, въпреки споделения интерес към немската класическа философия.
Теми:
Миниатюрите на Христо покриват почти всички по-важни теми във философията – познанието, битието, психологията, щастието, изкуството, слабостта на волята, консумацията и разбира се Кант. Има и още – кратки забележки към книги, отделни понятия и безпътици, хора vs мениджъри, и т.н. Отчаяна работа е да се опитваш да ги разкажеш в рецензия. На пръв поглед това би изглеждало като някакъв миш-маш от идеи и незапознатият читател би се изкушил да погледне с предубеждение на книгата. Тук идва рецензентът, за да каже нещо важно. Противно на преизобилието от литература, която многословно, асоциативно и напълно повърхностно говори всичко за всичко, Христо Стоев е прецизен като мозъчен хирург. Фрагментите му са всичко друго, но не и повърхностни. Тези, които могат да гледат, виждат зад всеки един от тях контекст от книги, теми, понятия и идеи, които предявяват претенции към читателя. Ако читателят е отговорен към себе си, покрай книгата неминуемо ще протегне ръка и към други книги. В този смисъл „Евдемонии“ може да се чете от всеки заради достъпните си език и форма, като същевременно служи и като прекрасно въведение във философията и изобщо във високите култура и изкуство. Още нещо, заради което твърдя, че книгата е необичайна на философския хоризонт у нас – от нея вместо смъртоносна скука у читателят се пробужда интерес към философията и философстването.
Въпреки разнопосочността и фрагментарния характер на текста има няколко теми, които се повтарят повече от други. Освен че очевидно са по-важни за автора, това означава още и че те са принципно недовършени, винаги отворени за анализ в нова перспектива и контекст. Такава тема например е щастието и неговото съвременно недоразумение – успехът. Всички искат да бъдат успешни, само дето много малко знаят, какво точно означава това искане. За подобно разбиране е нужна философска рефлексия, като книгата на Христо върши прекрасна работа поне за премахване на някои основни недоразумения, характерни за повечето хора днес. Друга голяма тема е тази за „Аза“. Какво значи изобщо да се мисли „Аз“ и с какви представи днес е пълно това, което съпътства всички представи? Мисленето и свободата просветват също така на множество места в текста, като Христо търси определенията на всички тези понятия в различен контекст и дълбочина.
Като цяло книгата ми прилича на сюита с много и разнообразни части, до които често се появява общата музикално-философска тема за онова, което поне от времето на Сократ дава смисъл на човешкия живот – изучаването на човека в света: „Да познаваме себе си неотменно означава и това, да познаваме себе си в потопеността ни в нашия свят, т.е. тогава, когато не тъкмо познаваме, а просто разбираме“ (169). Браво на Христо! Вече подарих два екземпляра на хора, които очаквам да споделят моя ентусиазъм.
Ферментация 
Вашият коментар