Наскоро прочетох една автобиография, която ми хареса. Явно доста, защото започнах да я подарявам на приятели. Допадна ми още и поради това, че приятно ме въвлече отново в една тема, която често изскача и по други поводи. Темата за това, колко на сериозно се възприемаме и каква тежест придаваме на себе си и онова, което правим. Любителите на прецизната терминология да ме прощават, но ми е трудно да дефинирам ясно и изчерпателно какво точно означава „ да се взимаш на сериозно”. Сигурен съм обаче, че всички останали ще разберат за какво говоря.
Предполагам, че високото самомнение и провинциализма на духа нямаше да ми правят толкова силно впечатление, ако в живота си не срещах толкова хора, обзети по един или друг начин от егоцентризъм. Познавам толкова надути български „интелектуалци” – ректори, писачи, драскачи, театрали, критици, историци, култур-социо-полит- и прочие анализатори, които говорят за “нещата” си и себе си така, сякаш светът зависи от тях. Да не споменавам за надменността им към останалите и за тежестта, която си придават. Разбира се егоцентризмът ни кара да раздуваме както приносите, така и проблемите си. Това е също и едно от качествата на провинциялизма, в който сме потопени – от истеричните медийни драми за падналия сняг (вече стопил се и забравен) до величието на родните поп звездички, които се изживяват и преживя(ва)т по утвърдени холивудски стереотипи. Смешни неща всекидневно и навсякъде около нас. Проблемът с тях е, че някак неусетно им свикваме.
На този фон е показателно, че един от големите философи на 20 век не поставя по никакъв начин акцент върху „заслугите” си, които иначе се срещат под името му в енциклопедиите. Напротив, дори развенчава доста митове. Освен това и житейското обобщение на Файерабенд е приело непретенциозния израз „В убиване на времето”. Разказът му приковава вниманието и печели читателя. Няма самохвалство, нито пресилена скромност. Забелязал съм това качество у някои хора с по-особена, да не казвам голяма, интелектуална сила и културно присъствие – те не се взимат много на сериозно. По този начин, независимо от кое затънтено крайче на света произхождат, те далеч надминават провинциалната гротеска на местните величия. При това последното не е поза или стратегическо (PR) поведение, което да им носи някакъв съмнителен успех, а е прост, дори бих казал плах, реализъм по отношение на собствената им значимост. Ще продължа да подарявам автобиографията на Файерабенд, както и да си говоря с приятели по въпросите, които тя повдига.
И последно, но също важно: преводът е великолепен. В днешно време това става все по-голяма рядкост.
аха, 🙂 заинтригува ме и веднага добавям в списъка за скорошно прочитане.
Интересна тема, защото вземането насериозно според мен е източник на много от проблемите в човешкия живот. Изпитала съм го върху себе си и се опитвма да не го допускам.
Това обаче е умение 🙂
Файерабенд е готин, винаги ми е харесвал. И аз си добавям автобиографията му към toread-слисъка си 😉
Има нещо, което ще ти хареса turin (във връзка с отворените кодове, авторските и пр. права). Файрабенд пише в контекста на изложението си:
„Именно в тази връзка осмивах представата за интелектуална собственост и стандарите, които пирунуждават един автор да отнася и най-незнаичетелното интелектуално зловоние към неговия източник“.
Привет, Яска! 🙂
А имат ли имената някакво значение? Ако не е Пешо ще е Гошо.
Важно е да има утре. Важно е утрето да е по-добро от днес.. Всичко останало е между другото.
Обичам Chateauneuf du Pape и Широка мелнишка лоза, а и вселената обичам, но то си е същото..
И теб обичам! :))
Бъди здрав!
За вселената и за себе си не знам, но „Шатото на папата“ си струва да бъде обичано. 🙂
Обратното е любопитно: Май всички идиотии сполетели хората, за които се сещам, са все сериозно, ама много сериозно мотивирани.
Сериозните мотиви са нещо, което е трудно да пренебрегнеш. Със сигурност трябва да се отнасяме сериозно с някои неща, с други – не чак толкова. Както винаги, трудното е да се намери мярата между сериозните и несериозни крайности. Помощ в търсенето на правилната мяра може да окаже Аристотел, например. Или бутилка вино, но не повече от три 🙂
Zdravej Jasen-e,
(purvo da se izvinja che pisha s latinski bukvi, no njamam v momenta nashite bukvi.)
az sushto se zainteresuvah ot tazi kniga – shte ja procheta s interes. njama da moga da ja namerja burzo na bulgarski (zhiveja v muenchen), no stava i na nemski.
temata „da (ne) se vzimash na seriozno“ (kakto ti hubavo si go formuliral) me interesuva otdavna i razsuzhdavam chesto po neja. mislja che, e mnogo trudno za (povecheto) ot nas da uspeem da ne se vzimame na seriozno – sega na burzomi isdva sravnenieto – to e kato umenieto da pluvash bez ad se namokrish. mislja che purvata krachka kum tova umenie, e da mozhem da se smeem iskreno na/vurhu sebe si.
pozdravi,
Galja
P.S. imam adresa na stranizata ti op moja star, dobur prijatel Mahoni=chichi Mjumun. pozdravlenija, na men mi haresva.
Поздрави и на теб, Галя! 🙂
Zdr.
A, iskah da te popitam kakvo oznachava „Shatoto na papata“ (spomenato ot teb po-gore)?
Eventualno ako imash vreme/zhelanie da mi objasnish s njakolko reda, ako e vuzmozhno.
Galja
Chateauneuf du Pape :). Това е името на регион във Франция и съответно на виното там. Нещо като Шампан и Шампанско. Ето го в wiki: http://en.wikipedia.org/wiki/Ch%C3%A2teauneuf-du-Pape
aha.jasno.znachi vino! (Vsushnost ako bjah poglednala po-tochno komentara na pos51 shtjah da razbera).. shte go probvam i az. mozhe bi i az shte go haresam…