Да (не) се взимаш на сериозно

Наскоро прочетох една автобиография, която ми хареса. Явно доста, защото започнах да я подарявам на приятели. Допадна ми още и поради това, че приятно ме въвлече отново в една тема, която често изскача и по други поводи. Темата за това, колко на сериозно се възприемаме и каква тежест придаваме на себе си и онова, което правим. Любителите на прецизната терминология да ме прощават, но ми е трудно да дефинирам ясно и изчерпателно какво точно означава „ да се взимаш на сериозно”. Сигурен съм обаче, че всички останали ще разберат за какво говоря.

Предполагам, че високото самомнение и провинциализма на духа нямаше да ми правят толкова силно впечатление, ако в живота си не срещах толкова хора, обзети по един или друг начин от егоцентризъм. Познавам толкова надути български „интелектуалци” – ректори, писачи, драскачи, театрали, критици, историци, култур-социо-полит- и прочие анализатори, които говорят за “нещата” си и себе си така, сякаш светът зависи от тях. Да не споменавам за надменността им към останалите и за тежестта, която си придават. Разбира се егоцентризмът ни кара да раздуваме както приносите, така и проблемите си. Това е също и едно от качествата на провинциялизма, в който сме потопени – от истеричните медийни драми за падналия сняг (вече стопил се и забравен) до величието на родните поп звездички, които се изживяват и преживя(ва)т по утвърдени холивудски стереотипи. Смешни неща всекидневно и навсякъде около нас. Проблемът с тях е, че някак неусетно им свикваме.

На този фон е показателно, че един от големите философи на 20 век не поставя по никакъв начин акцент върху „заслугите” си, които иначе се срещат под името му в енциклопедиите. Напротив, дори развенчава доста митове. Освен това и житейското обобщение на Файерабенд е приело непретенциозния израз „В убиване на времето”. Разказът му приковава вниманието и печели читателя. Няма самохвалство, нито пресилена скромност. Забелязал съм това качество у някои хора с по-особена, да не казвам голяма, интелектуална сила и културно присъствие – те не се взимат много на сериозно. По този начин, независимо от кое затънтено крайче на света произхождат, те далеч надминават провинциалната гротеска на местните величия. При това последното не е поза или стратегическо (PR) поведение, което да им носи някакъв съмнителен успех, а е прост, дори бих казал плах, реализъм по отношение на собствената им значимост. Ще продължа да подарявам автобиографията на Файерабенд, както и да си говоря с приятели по въпросите, които тя повдига.

И последно, но също важно: преводът е великолепен. В днешно време това става все по-голяма рядкост.

Реклама