Зад опашката на Коня

Из „Пътеводител за херменевти“

Българите някога се идентифицирали чрез коня. Той и сега стои в центъра на София. Зад опашката му е добре познато място (топос), което обаче отсъства от картата на града. Това е така поради неговата относителна неопределеност, както и заради онова, което стои не само зад, но и под опашката. Отгоре на Коня е Цар Освободител. Отдолу е пак Цар Освободител, но вече в друга ипостаса – жълта настилка, формираща булевард, по който тъпче Коня. Отпред е българският парламент. С лявото си око Коня гледа към академия на науките и към катедрален храм-паметник, с дясното – към университет и художествена академия. В тези посоки трябва да се внимава. Хората, изгубили смисъл обикновено идват от тези институции и няма логика да се връщат обратно към тях, освен ако не е наложително. Улицата, която оставя следа зад опашката на Коня, се нарича “Цар Иван Шишман” и носи името на търновски цар от 14 век, когато България е разделена на малки и безсмислени части. От значение е, че точно от срещуположната страна на Коня (над входа на парламента) е написано, че съединението прави силата. Нищо не се споменава обаче за посоката на силите, които се съединяват, което автоматически лишава формулата от смисъл.

Зад опашката има реалии, а не фиктивни институции. Разбира се те носят специфичните за подобен топос аромати. Няколко заведения за бързо хранене, арабски дюнери, пици, баничарници, бистро или даже две. Не липсват кафенета и барове. В дъхавата атмосфера мистериозно се появяват и изчезват оптики, книжарници, магазини за сапун и обувки. Оживено е. Бездушният автомобилен трафик е еднопосочен и върви към опашката и изброените вече институции. Естественият човешки поток обаче е точно обратен на уличното движение. Улицата сякаш изтича изпод Коня, а не се връща там и не преследва институционалните химери а върви към “Патриарха”, като сборен пункт на всички надежди. Патриарх Евтимий е бил последната надежда за хората след падането на Търново. След като цар Шишман изоставил града в ръцете на предприемчивия Баязид I. Между другото Баязид демонстрирал забележителна политическа и военна мощ и без да е чувал, че „съединението прави силата“.

Стабилно в единия и другия край на улицата стоят две училища. Ако сте закъсали за реалност или марихуана, учениците могат да ви помогнат. Зад опашката на Коня приключва с улица “Граф Игнатиев” и любимата на столичните помияри градина на “Седмочисленици”. Градината носи името на църквата “Свети Седмочисленици”, която преди 1903 г. първо е била черна джамия (Коджа дервиш Мехмед паша), после военен склад, накрая затвор. Църквата понастоящем напомня за горещата обич на българите към словото и книжнината. Седмочислениците са първо двамата братя, създали славянската азбука, а след това и техните ученици.  Общо братята и учениците – седем на брой. Предполага се, че числото не е случайно. Отвън има чешма, пейки, пазар със сергии, бездомни кучета и табела “Забранено за кучета”. Време е и място за спиране.

Реклама

Read Full Post »

Улица „Лайбниц“

 

Из „Пътеводител за херменевти“

Улица „Лайбниц“ не е като другите улици в квартала. От едната страна, освен с парка,  се пресича с „Братска дружба“, „Несебър“ и „Ботевград“, също така и със скромната „319“. От другата страна на „Суходолска“ тя минава през бул. „Възкресение“ и „Лвов“.  Улица „Лайбниц“ не е толкова мизерна, колкото повечето улици в квартала. Има асфалт и дори табела. Е, пресича се от клоаката, която се стича по протежението на „Суходолска“, но какво да се прави: Всичко тече, нали? Освен това, че има табела, тя има и име, с което не всяка улица може да се похвали. Иначе във „Факултета“ като цяло и другите улици си ги бива: „Метал“, „Нов живот“, „Кърпикожух“, „Мирни дни“, „Тумба“, „Безименна“, която пресича „Книжовник“, „Възкресение“.

И все пак Лайбниц е името, което осмисля всичко в гетото.

Готфрид Лайбниц е вероятно най-големият рационалист в Европейската философия – труден за разбиране и труден за класифициране. Според него всяко нещо, което съществува има своето достатъчно основание за това, което е.  Този закон е известен като „закон за достатъчното основание“. Нито една улица не е със случайно име и на случайно място. Едва ли е случайно също, че никъде не се откриват имена на други знаменити философи из уличната мрежа на София (означава „Мъдрост“, както във филоСОФИЯ например). За всичко това има достатъчно основание да бъде, каквото е. И така по „Лайбниц“, по „Лайбниц“ излизаш пак на „Суходолска“, а от там накъдето ти видят очите. Я по „Метал“ (Накрая на „Суходолска“ има пункт за вторични суровини и желязо), я по „Безименна“, ако не знаеш къде отиваш, я по „Книжовник“, ако си настроен интелектуално да пишеш за необходимите и случайни имена в някое циганско гето… Иначе „Възкресение“ и „Нов живот“ трябва да се избягват на всяка цена. Според Лайбниц живеем в най-добрия от всички възможни светове, от което следва, че няма да има никаква полза, ако възкръснем за нов живот някъде другаде извън гетото – в друга част на София, България, Европа и т.н. локации върху майката Земя. На „Кърпикожух“ е ясно какво правим.

Read Full Post »

Задръстване

В качеството си на преподавател по философия съм обещал на себе си да се пазя колкото е възможно от желанието да правя ненужни обобщения. Направо не е за вярване колко много хора се отдават страстно на стремежа да генерализират и определят света в няколко изречения, последното от които често пъти е скептично или цинично. Много анализатори, включително и тези, които гледаме по телевизията, всъщност не анализират, а обобщават и окрупняват проблемите, сякаш така те стават по-лесни за разбиране. Точно обратното е.  Както и да е, дадох си сметка, че ако започна да пиша за Задръстването по подобен начин, ще изневеря на собственото си обещание към мен самия. Ето защо ще го карам по същество, пък нека да прозвучи фрагментарно. Да ме прощава ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР:

Read Full Post »

На детска градина в София

Поредната детска радост в София! Само на идиотите не им беше ясно, че тази идея ще се провали с гръм и трясък. Представете си само хиляди родители, които са застанали с пръсти на клавиатуарата и отброяват секундите до 9:00, за да натиснат ENTER. „Кой превари, той завари!“ – така се състезавахме по времето, когато ние сме били за детската градина. Е, дори тази глупост не се получи! Няма изпреварили, защото няма игра (макар и по правила, измислени от хора със съмнително ниво на интелигентност). Всичко е отново в категорията на тъпотията и мизерията. Какво пък? Нали децата от малки трябва да се адаптират към средата – да ги пуснем по калните улици с боклук и дупки, без следа вече от зеленина и непорутени детски площадки. Така най-бързо отрочетата ни ще свикнат с кочината, в която живеем и също като на нас – няма да им прави впечатление. И в този дух, за какво са ни детски градини? И без това отдавна не става въпрос за „градини“, а за бетонни кошари с хранилки, в които сигурността и хигиената са повече от съмнителни. И каква полза тогава от това?

Преди малко една приятелка се пошегува, че в университетите се влиза по-лесно отколкото в детската градина. Май е права 🙂

А коментарите след статията тук говорят достатъчно сами по себе си…. 😦

Read Full Post »