Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘риба’


img0021

Дядо и внуче стоят на брега на един язовир. Двамата стискат в ръце по една дълга въдица и съсредоточено гледат плувките пред себе си. Въздух и вода интимно се докосват на повърхността, толкова нежно, че само от време на време водата на някое място се покрива с фини, почти незабележими бразди, които, едва появили се, бързат да изчезнат в гладкото. Язовирът е така притихнал и равен, че рояци комари, водни паяци и дори тлъсти мухи се осмеляват да стъпват тежко по водата. Оглеждат се в нея като в огледало.

Една от плувките трепна и се заклати. После потъна до половината и отскочи обратно с леко цопване. Разрастващи се концентрични кръгове запулсираха по водата. Момчето така стисна въдицата, че ръчичките му побеляха, а очите не виждаха нищо друго освен малката червена пръчица и безкрайното синьо около нея. Не смееше нито да диша, нито да мигне. Очите му се насълзиха от взирането. Ново потъване, този път по-дълбоко и по-рязко. Момчето усети, как прозрачното влакно се опъва и натежава, задържа дъх и рязко изтегли въдицата нагоре. Сребърна мълния излетя от дълбокото и се запремята във въздуха сред ослепителни отблясъци. В следващия момент въдицата олекна, влакното се сгърчи и със звън като от счупено стъкло рибата цамбурна обратно във водата и се скри в дълбокото. Повърхността на язовира наоколо беше настръхнала цялата, мухите и комарите се бяха разлетели, а момчето стоеше с отпусната въдица и с невярващи очи се взираше във водата. Ако само можеше да зърне пак мълнията някъде там, в дълбокото, макар да знаеше, че вече никога няма да я види. Или поне не точно тази.

– Ееех! Отиде на зъболекар – със съчувствие коментира дядото. – Следващия път изчакай малко повече и дърпай по-плавно, че както мяташ тая пръчка нагоре, току-виж си му откъснал ченето на скобара.

– Да му се не види! – рече момчето и отиде да закачи поредния червей на кукичката.

И отново: Дядо и внуче стоят на брега на язовира. Двамата стискат в ръце въдиците и съсредоточено се взират в плувките. В очите на момчето още проблясваха искрите от сребърната мълния, които, вместо да избледняват, ставаха все по-ярки и ярки. Светлината блестеше все по-силна и ослепителна. Само искри, които сега играеха по цялото му тяло ту горещи, ту студени, ту горещи, ту студени. Усети как някой го гали нежно по челото, въдицата я нямаше вече, а в пръстите на ръцете си усещаше малки иглички, които го гъделичкаха сякаш отвътре. Погледна нагоре и видя чудно красива жена, почти момиче, с очи по-сини и дълбоки от водата в язовира. Тя се усмихваше кротко, държеше в длани малкото лице на момчето и шепнеше:

– Здравей ловецо! – каза тя със звънлив глас. – Почти успя да ме хванеш, но понеже не можа да ме задържиш, сега ще трябва да ходя на зъболекар. Такъв ни бил и на двамата късметът. Много рязко дърпаш. Гледай следващия път да теглиш по-плавно, че току виж отишли белите ми зъби на кино. Как ще ти се усмихвам после, а ловецо?

Очите й се смееха, а синьото в тях ставаше все по-дълбоко и по-наситено, докато накрая момчето сякаш потъна в тях. Всичко стана синьо, после синьото зелено и накрая момчето видя орехови листа леко да трепкат под небето.

– Хей риболовецо! Свести се бе! Слънцето ли те напече, или какво ти стана, моето момче?

Листата продължаваха да трепкат. Детето се огледа и видя, че лежи под големия орех на брега на язовира, а дядото държеше малкото му лице в твърдите си длани, пошляпваше го по бузите и със загрижен поглед се взираше в очите му.

– Аааа, дядо! Ти ли си бе?

– Аз съм, аз съм. Какво ти стана бе момченце, че така тупна на земята?

– Ами момичето, дядо? Рибата, къде е рибата?

– Остави тая риба сега! Искаш ли водичка? На, пий. Ама бавно, за да не те пресече.

Дядото гледаше с безпокойство, как внучето пие вода с малки детски глътки. „Пиленце. Колко ли вода му трябва, за да се напие“ – мислеше си той.

– Пиленце, как си?

– Добре съм. Стига си ме питал! Къде отиде момичето бе дядо?

Дядото гледаше неразбиращо и мълчеше. Така глупаво го зяпаше,че момчето накрая започна да се дразни. После трябваше да му разкаже, а старецът го слушаше и замислено се почесваше по брадата. След като чу историята един път, той го накара да я повтори и накрая рече:

– Самодива ще да е била. Мислех си, че съвсем са изчезнали, ама на! Явно са останали тук-таме и все още мътят  водата и главите на риболовците.

След като помърмори още малко, дядото събра такъмите и уловената риба, обърна се към внучето и каза:

– Хайде сега да вървим, че ни чакат за обяд. И ни дума за самодивата на баба ти, че ще ни бие и двамата. Току-виж сложила край на риболова. И от утре с шапка на главата. Да ме подсетиш да ти направя една от вестник довечера.

– Добре дядо – съгласи се момчето, прибра въдицата и послушно тръгна по пътеката. Никога повече не видя самодивата.

Read Full Post »