Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Пътеводител за херменевти’


12.II.1998 София

header.jpg

Казвам си злобно: “Всичко да върви по дяволите”!

Желанието да се махна някъде става непреодолимо. Проблемът е, че искам да се махна колкото от мястото, толкова и от самия себе си. Аз съм България, а не в България. Мизерен, дребен и безпътен. Безпътен, просто защото нямам друго място, на което да отида, а моето собствено ми е опротивяло. Ако беше стая, щях да го подредя, колкото и скромно да е обзавеждането, колкото и да ми липсва вкус. Но стая не е, а цяла държава. Аз съм вирусоносител на всичко, което ме отвращава тук и съответно, което ме отвращава в мен самия. Не са ми чужди нито завистта, нито злорадството, нито омразата или гневът. И един куп други неща. В един автобус, в който пътувах, се лееше чалга. В следващия момент осъзнах, че си тактувам с крак. Не знаех, как да реагирам на себе си.

Вече съвсем не знам къде се намирам. Родина ли е, или мазна кръчма, джендем ли някакъв, или бардак? Освен, че не знам кой съм, вече не мога да разбера и къде съм! Като всички сънародници страдам от тежка амнезия. Може би съм никой. И все пак не може съвсем да съм никой. Все нещо трябва да бъда, защото е невъзможно да съм абсолютно нищо. Такива работи с нищото минават само при Хегел, диалектиците и Хайдегер, но аз всички тях не ги долюбвам много. С диалектици дори не можеш и да се напиеш както трябва, защото те и без алкохол непрекъснато са раздирани, разпаряни, разкъсвани и пр. деформации от противоречия, а после пак събирани, синтезирани и автентично биващи в резултат от същите тези противоречия. Значи все пак съм нещо. Човек? Да, ама на фона на няколко милиарда парчета от същия вид, това си е направо едно нищо.

С Бог нещата също не вървят хич на добре. Мога да не знам кой съм, но ми е пределно ясно, че хич не съм цвете за мирисане. И ако при цялото ми старание да бъда по-добър, резултатът е този, то … тури му пепел! Ако Бог ще ми държи сметка, по-добре още сега, отколкото да ме мъчи в тази кочина още неопределено време. Просто това съвсем не би имало смисъл, кой каквото ще да ми разправя от позициите на постно-пречистени право-славни надежди за спасение в отвъдното нищо.

Ами ако, освен че не знам кой съм, се окаже, че сме двама или повече? Ако не съм сам? Често пъти сякаш споря със себе си! Мъчна работа ми се струва това. Хубавото е само, че мога да поръчвам за двама, а може и трима. “Келнер! Две двойни, че не съм сам”!

Advertisements

Read Full Post »


Из „Пътеводител за херменевти“

През 1957 г. Ролан Барт пише в своите “Митологии”:

“За френската нация виното е капитал, който я характеризира по същия начин, както нейните триста и шейсет вида сирене или културата й. То е напитка-тотем, съответстваща на млякото на холандската крава или на чая, който английското кралско семейство поглъща церемониално.”

Киселото мляко за българите е това, което е виното за французите. Но приликата е само външна. Киселото мляко е храна-тотем за българите и според тях то е възможно единствено и само благодарение на една бактерия. Един българин – Стамен Григоров я открил и описал през 1905 г. По един не особено ясен начин след задължителното латинско Lactobacillus се добавило и едно “bulgaricus”. По този начин находката наистина се заковава за българската идентичност – имаме откривател българин и име на откритието – „bulgaricus“.  Някак излиза, че сме открили себе си. Оттук и претенцията ни към Lactobacillus  bulgaricus не е само номинална, т.е. тя не се отнася само към името на лактобацила, но и към неговата същност. Малко неудобен факт се оказва това, че кисело мляко става и без тази бактерия, но според нас, българите, подобно мляко е недействително, недостатъчно здравословно и достойно за презрение. Вероятно имаме право по отношение на здравословността. Японците например държат в тяхното кисело мляко да има колкото се може повече българи, т.е. повече български латкобацили. Мой познат наскоро обясняваше, че там вече правели по-хубаво кисело мляко от нашето. Кой знае?

Интересно е, че Пaстьор е открил разликата между  бактерии и дрожди още през 1857 г. – точно 100 години преди “Митологии” на Барт. Дрождите са отговорни за ферментацията и виното, но Пастьор не е добавил след тяхното Saccharomyces думата “franci” или нещо подобно. Значи, въпреки реалните претенции към виното си, французите нямат номинални мераци  към дрождите. Със сигурност няма и френска песен, която да лети в космоса!

Каквото е виното за французите, това е киселото мляко за българите. За разлика от виното обаче символното пространството на киселото мляко е много по-малко и подредено. Ако виното променя тези, които го пият и споява или разделя връзките между хората, то млякото има отношение единствено към трайността – своята собствена и на тези, които го консумират. Смята се, че киселото мляко причинява дълголетие у хора, които го поемат редовно и по много с Lactobacillus bulgaricus. (Оттук и манията на японците, които вероятно го редуват с големи количества зелен чай.) Самото кисело мляко обаче, ако е автентично, трае за кратко и бързо се разваля. Диалектиката на нетрайното мляко, което е в основата на дълготрайния живот, е забележителна. Виното е нещо, което се споделя и може да отлежава дълги години. Киселото мляко просто се яде и бързо се разваля. Виното извършва промяна в света на хората – с всички опасности и ползи от нея. Киселото мляко удължава живота такъв, какъвто е и не крие никакви опасности. Виното причинява еротични желания, невъздържани действия, бъбривост и главоболие. Киселото мляко причинява редовно отделяне и продължителна старост. Виното е част от публичното пространство.  Киселото мляко е заровено дълбоко в хладилника на частната сфера.

Влезте в произволен магазин за хранителни стоки в България. Изберете произволно българско кисело мляко. Изяжте го, дори да не ви хареса особено. Нищо няма да се случи. Но затова пък може да прибавите няколко часа към отреденото ви време. Ако скоро след това стигнете отново до извода, че животът е безсмислен и тежък, но въпреки това по български продължителен, побързайте да се отправите към Франция, където:

Влезте в произволен магазин за хранителни стоки. Изберете произволно вино. Отворете го и налейте най-малко в две чаши. Дори виното да не ви хареса особено, нещо ще се случи!

Read Full Post »


Из „Пътеводител за херменевти“

Българите някога се идентифицирали чрез коня. Той и сега стои в центъра на София. Зад опашката му е добре познато място (топос), което обаче отсъства от картата на града. Това е така поради неговата относителна неопределеност, както и заради онова, което стои не само зад, но и под опашката. Отгоре на Коня е Цар Освободител. Отдолу е пак Цар Освободител, но вече в друга ипостаса – жълта настилка, формираща булевард, по който тъпче Коня. Отпред е българският парламент. С лявото си око Коня гледа към академия на науките и към катедрален храм-паметник, с дясното – към университет и художествена академия. В тези посоки трябва да се внимава. Хората, изгубили смисъл обикновено идват от тези институции и няма логика да се връщат обратно към тях, освен ако не е наложително. Улицата, която оставя следа зад опашката на Коня, се нарича “Цар Иван Шишман” и носи името на търновски цар от 14 век, когато България е разделена на малки и безсмислени части. От значение е, че точно от срещуположната страна на Коня (над входа на парламента) е написано, че съединението прави силата. Нищо не се споменава обаче за посоката на силите, които се съединяват, което автоматически лишава формулата от смисъл.

Зад опашката има реалии, а не фиктивни институции. Разбира се те носят специфичните за подобен топос аромати. Няколко заведения за бързо хранене, арабски дюнери, пици, баничарници, бистро или даже две. Не липсват кафенета и барове. В дъхавата атмосфера мистериозно се появяват и изчезват оптики, книжарници, магазини за сапун и обувки. Оживено е. Бездушният автомобилен трафик е еднопосочен и върви към опашката и изброените вече институции. Естественият човешки поток обаче е точно обратен на уличното движение. Улицата сякаш изтича изпод Коня, а не се връща там и не преследва институционалните химери а върви към “Патриарха”, като сборен пункт на всички надежди. Патриарх Евтимий е бил последната надежда за хората след падането на Търново. След като цар Шишман изоставил града в ръцете на предприемчивия Баязид I. Между другото Баязид демонстрирал забележителна политическа и военна мощ и без да е чувал, че „съединението прави силата“.

Стабилно в единия и другия край на улицата стоят две училища. Ако сте закъсали за реалност или марихуана, учениците могат да ви помогнат. Зад опашката на Коня приключва с улица “Граф Игнатиев” и любимата на столичните помияри градина на “Седмочисленици”. Градината носи името на църквата “Свети Седмочисленици”, която преди 1903 г. първо е била черна джамия (Коджа дервиш Мехмед паша), после военен склад, накрая затвор. Църквата понастоящем напомня за горещата обич на българите към словото и книжнината. Седмочислениците са първо двамата братя, създали славянската азбука, а след това и техните ученици.  Общо братята и учениците – седем на брой. Предполага се, че числото не е случайно. Отвън има чешма, пейки, пазар със сергии, бездомни кучета и табела “Забранено за кучета”. Време е и място за спиране.

Read Full Post »