Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Дневници’


img0021

Дядо и внуче стоят на брега на един язовир. Двамата стискат в ръце по една дълга въдица и съсредоточено гледат плувките пред себе си. Въздух и вода интимно се докосват на повърхността, толкова нежно, че само от време на време водата на някое място се покрива с фини, почти незабележими бразди, които, едва появили се, бързат да изчезнат в гладкото. Язовирът е така притихнал и равен, че рояци комари, водни паяци и дори тлъсти мухи се осмеляват да стъпват тежко по водата. Оглеждат се в нея като в огледало.

Една от плувките трепна и се заклати. После потъна до половината и отскочи обратно с леко цопване. Разрастващи се концентрични кръгове запулсираха по водата. Момчето така стисна въдицата, че ръчичките му побеляха, а очите не виждаха нищо друго освен малката червена пръчица и безкрайното синьо около нея. Не смееше нито да диша, нито да мигне. Очите му се насълзиха от взирането. Ново потъване, този път по-дълбоко и по-рязко. Момчето усети, как прозрачното влакно се опъва и натежава, задържа дъх и рязко изтегли въдицата нагоре. Сребърна мълния излетя от дълбокото и се запремята във въздуха сред ослепителни отблясъци. В следващия момент въдицата олекна, влакното се сгърчи и със звън като от счупено стъкло рибата цамбурна обратно във водата и се скри в дълбокото. Повърхността на язовира наоколо беше настръхнала цялата, мухите и комарите се бяха разлетели, а момчето стоеше с отпусната въдица и с невярващи очи се взираше във водата. Ако само можеше да зърне пак мълнията някъде там, в дълбокото, макар да знаеше, че вече никога няма да я види. Или поне не точно тази.

– Ееех! Отиде на зъболекар – със съчувствие коментира дядото. – Следващия път изчакай малко повече и дърпай по-плавно, че както мяташ тая пръчка нагоре, току-виж си му откъснал ченето на скобара.

– Да му се не види! – рече момчето и отиде да закачи поредния червей на кукичката.

И отново: Дядо и внуче стоят на брега на язовира. Двамата стискат в ръце въдиците и съсредоточено се взират в плувките. В очите на момчето още проблясваха искрите от сребърната мълния, които, вместо да избледняват, ставаха все по-ярки и ярки. Светлината блестеше все по-силна и ослепителна. Само искри, които сега играеха по цялото му тяло ту горещи, ту студени, ту горещи, ту студени. Усети как някой го гали нежно по челото, въдицата я нямаше вече, а в пръстите на ръцете си усещаше малки иглички, които го гъделичкаха сякаш отвътре. Погледна нагоре и видя чудно красива жена, почти момиче, с очи по-сини и дълбоки от водата в язовира. Тя се усмихваше кротко, държеше в длани малкото лице на момчето и шепнеше:

– Здравей ловецо! – каза тя със звънлив глас. – Почти успя да ме хванеш, но понеже не можа да ме задържиш, сега ще трябва да ходя на зъболекар. Такъв ни бил и на двамата късметът. Много рязко дърпаш. Гледай следващия път да теглиш по-плавно, че току виж отишли белите ми зъби на кино. Как ще ти се усмихвам после, а ловецо?

Очите й се смееха, а синьото в тях ставаше все по-дълбоко и по-наситено, докато накрая момчето сякаш потъна в тях. Всичко стана синьо, после синьото зелено и накрая момчето видя орехови листа леко да трепкат под небето.

– Хей риболовецо! Свести се бе! Слънцето ли те напече, или какво ти стана, моето момче?

Листата продължаваха да трепкат. Детето се огледа и видя, че лежи под големия орех на брега на язовира, а дядото държеше малкото му лице в твърдите си длани, пошляпваше го по бузите и със загрижен поглед се взираше в очите му.

– Аааа, дядо! Ти ли си бе?

– Аз съм, аз съм. Какво ти стана бе момченце, че така тупна на земята?

– Ами момичето, дядо? Рибата, къде е рибата?

– Остави тая риба сега! Искаш ли водичка? На, пий. Ама бавно, за да не те пресече.

Дядото гледаше с безпокойство, как внучето пие вода с малки детски глътки. „Пиленце. Колко ли вода му трябва, за да се напие“ – мислеше си той.

– Пиленце, как си?

– Добре съм. Стига си ме питал! Къде отиде момичето бе дядо?

Дядото гледаше неразбиращо и мълчеше. Така глупаво го зяпаше,че момчето накрая започна да се дразни. После трябваше да му разкаже, а старецът го слушаше и замислено се почесваше по брадата. След като чу историята един път, той го накара да я повтори и накрая рече:

– Самодива ще да е била. Мислех си, че съвсем са изчезнали, ама на! Явно са останали тук-таме и все още мътят  водата и главите на риболовците.

След като помърмори още малко, дядото събра такъмите и уловената риба, обърна се към внучето и каза:

– Хайде сега да вървим, че ни чакат за обяд. И ни дума за самодивата на баба ти, че ще ни бие и двамата. Току-виж сложила край на риболова. И от утре с шапка на главата. Да ме подсетиш да ти направя една от вестник довечера.

– Добре дядо – съгласи се момчето, прибра въдицата и послушно тръгна по пътеката. Никога повече не видя самодивата.

Advertisements

Read Full Post »


Image

07.2000

Градината на Кръчма No 3 след пладне с чаша мастика и таратор с лед. Почти нямаше хора. Всичко живо беше смазано от жегата. Габровеца беше напълно изтръпнал от летния коктейл на горещина, смесена с мързел. И ледена мастика. Дори отпиването от чашата изискваше усилие, защото беше свързано с движение на тялото. Някъде по средата на тази следобедна неподвижност се чу метален звън от отварянето на градинската врата, появиха се леки въздушни течения, миризма на пот, кокоше кудкудякане в задния двор. Погледите на малцината посетители с усилие се избистриха, за да се хвърлят върху Краваря, разперил ръце и опулил очи. Те, очите на Краваря, така или иначе винаги си бяха опулени.

– Бяла лястовица! – извика с дрезгав глас.

– Еее! – К. скептично замижа с виждащото си око и се захили. Габровеца и останалите също замижаха.

– Сериозно ти казвам, бе! – обидено заобяснява Краваря – Изтичах да извикам детето, ама докато се върнем… Нема късмет да я види. В двора на баба Ганка, бе! Ако щеш ми вярвай.

Пулеше се и пъшкаше Краваря докато поглеждаше ту К., ту Габровеца, ту останалите зяпачи по масите. Скептичните усмивки плавно се стопиха, очите престанаха да жумят и се опулиха. Ентусиазмът на Краваря беше някак заразителен. Въпреки това горещината, съюзена с мързела беше по-силна. Краваря махна с ръка и отиде да си вземе бира. К. се ухили пак, цъкна с език и отиде да му налее. На една от масите се хвърли доброжелателна псувня, а Габровеца отпи блажено от мастиката. Нямаше и следа от лястовици в небето. Никакво усилие за нищо.

На другия ден в същата кръчма, Хикса пиеше бира и се хвалеше пред замъглените погледи, как видели с гаджето бяла лястовица в съседното село. Дразнеше ги много, тоя глупак. Габровеца гледаше лошо и си мислеше за Краваря от предния ден. Искаше му се да я види и той тая лястовица, мамицата й! Мислеше си за ролята на белите лястовици в българската литература и за неволята в живота изобщо. Много му се щеше да добави малко късмет и воля към живота си, нищо че и сега хич не му беше зле. От друга страна нито Краваря, нито Хикса изглеждаха по-късметлии от обичайното. Да не говорим за гаджето му! Кой знае обаче? Сигурно през следващите дни, седмици, месеци или години бялата лястовица щеше да упражни тайнствения си ефект върху живота и на тримата. За сега обаче, палец! Всичко си беше по старому. „Няма да видя бялата лястовица и туй-то“ – помисли си Габровеца. Покрай масата мина красиво момиче с много къси панталони и широко му се усмихна. Добре, че имаше и други работи за гледане, помисли си Габровеца, докато съзерцаваше най-гладките бедра на света. След малко към бедрата се залепи поредния влюбен – неприлично трезвен, обзет от амбиция и пълен с подвижни хормони. Отвратен от тази безвкусица, Габровеца реши да навести Дългия.

През това време на другия край на селото Дългия опъваше хамак. Той беше кръчмар миналото лято в най-старата кръчма на селото – т.нар „Пивница“. Ако изобщо имаше нещо в това село, което автентично да е носело някога звучното име „кръчма“, то това беше старата пивница „Съгласие“. Дългия с вещина, умение и завидна небрежност въртеше за известно време Съгласието. И играеше шах. Заради това някои от редовните клиенти често се обслужваха сами, както те си знаят. Неясно дали заради шаха, или заради нещо друго, но на Дългия не му потръгна. Тази година той вече не въртеше кръчма, а сам се въртеше около нея и около себе си. Покрай него беше и Габровеца. Играеха шах, пържеха риба, пиеха и си говореха за нещата от живота. Неща, които никой никога не си е струвало да помни. Седяха на стълбите в двора на Дългия, пиеха бира и си говореха за времето. Чудеха се как да го запълнят, сякаш беше някаква бездънна яма. Искаха да хвърлят в нея нещо голямо и по възможност много тежко. Сякаш имаше някакво значение.

– Ще ходиш ли в кръчмата? – пита Габровеца.

– Ами, не знам – отговаря вяло Дългия и гледа към платото.

Подухва лек вятър и листата на лозницата радостно трептят.

– А ти? – на свой ред пита Дългия.

– Ами, не знам – отговаря вяло Габровеца и отпива от бирата.

Разговорът някак логично спира в мъртва точка и хич не му се ще да продължава на където и да е. Разговорите са като магарета – мислеше си Габровеца. Запънат ли се на някой мост или пътека, край. Бутай, дърпай, влачи, напъвай се, ако си нямаш работа, каквото щеш прави, но пустата му приказка не помръдва. Само мучи и върти глава.

Габровеца се загледа към жълтото плато. Вятърът беше утихнал съвсем. Тишина и спокойствие се разливаха като петмез от синьото към жълтото. Мухите плуваха нагоре-надолу из въздуха, а лястовиците, също като делфините с цвъртене ловуваха на групи. Точно тогава Габровеца осъзна, че една от лястовиците беше бяла.

– Ееее! Гледай бе! Бялата лястовица! – вика Габровеца и сочи с пръст към платото. С другата си ръка удря зад врата Дългия, който се сепва и леко разлива бирата си.

– Еее, мамицата й мръсна! – вика Дългия и се бърше в ризата.

Половин час по-късно и с една бяла лястовица по-щастливи двамата се отправиха бавно към кръчмата. Щяха да дразнят другите.

Read Full Post »


DSC_7017

07.2000

Тъкмо стъпвам на Елаците и гледам – опашка. После перка и пак опашка. И пак, и пак.
– Ето го, ето го, ето го! – чува се писклив глас зад скалите.
Смъквам трескаво дрехите си, докато очите ми са в морето по посока на Русалка. След секунди съм във водата, точно където са и те. Разпервам широко ръце и ги прибирам към тялото с максималния възможен натиск. Стремя се да задържам дъх, колкото мога. Внимателно, без плискане и излишен шум. Де да имах плавници! Дори ме е страх да издишам прекалено шумно. А отдолу, по-плътно и от морската вода, ме залива някакво особено цвъртене – нещо средно между щурци и прилепи. Делфини. Две перки и две опашки. Само след секунда още три на същото място. Петте делфина са се подредили във ветрило и се угощават с едрите риби, появили се в заливчето още предния ден. На около десетина метра съм от тях и ме обзема страх. От страха любопитството още повече наедрява и вече съвсем нямам място къде да го побера. Дробовете ми ще експлодират. И плувам още по-близо до подскачащите над синьото перки. Вече съм съвсем близо, последно гмуркане… Някакъв грамаден и тъмен силует под мен на фона на светлото дъно. Бррр! Страшно. Показвам се над водата за порция въздух и точно в този момент на около 5-10 метра пред мен един от делфините се изправя почти до опашката над водата, поглежда ме малко накриво и ми вика: „Абе ей, дришльо! Къде си мислиш, че отиваш, а“? След което не особено грациозно се пльосва на една страна в синьото. Докато зяпам потресен в празното пространство и пяната, където допреди секунди беше … дришльото, останалите от стадото вече са дръпнали с около петдесетина метра на юг. Веднага се втурвам натам, но не съм изминал и половината разстояние, когато същият приятел пак се изправя пред мен, гледа ме високомерно и: „Пак ли ти бе, дришльо“?, след което, по-достолепно от първия път, бавно се потапя като някаква атомна подводница. След няколко мига стадото с обичайните подскоци, цопвания и гмуркания отпрашва към бившия френски курорт. Подводното цвъртене заглъхва все повече, докато накрая съвсем се разтваря в солената вода. На брега озадачени нудисти гледат на юг и се чешат по коремите. „Айде дришльо, прибирай се“ – казвам си аз и плувам обратно.

Read Full Post »


Сградата на театъра е великолепна, но занемарена. В този си вид напомня на градска баня. Иначе и отвътре е прекрасна. Първата вечер: кръчма, мастика, чалга. На сутринта несвяст. Малко по-късно свяст. Малко пиеса. После покрай пиесата печено агне. Актьорите доволни и щастливи. Не играят. Пият и ядат агнешко. Следващия ден същото. Местен сноб, тежкар. Златни ланци, пръстени, шкембе. Всички му обръщат внимание!Дори не е чувал думата меценат, но го раздава нещо подобно. Иначе е юрист или полицай, или и двете. Мечтае да превърне Хасково в Единбург на Балканите. Идиот.

(още…)

Read Full Post »


Image

Без дата. Юли. 2000.

Последната седмица: Хасково, Арда, Родопи. Естествено нищо ново. Човек си носи мизерията, а сценариите са типови, само дето декорите се сменят понякога. Един път по-бързо, друг път по-бавно и не толкова често, нито пък с необходимост.

С голяма раница отивам към Сатирата. Пътувам в трамвая и хоп! Един лудичък. И точно за мен да се лепне, както почти винаги всъщност. Сигурно и аз съм луд, та ме надушват. Технически погледнато, май аз му се лепнах. Беше си седнал човекът, а аз отгоре му с раницата, бух! Само дето не му смачках краката. Ама няма как, нали е градски транспорт, пък било то и през 2000-та година. А пък той хитрец. В началото нищо не казва. Чак след две спирки ми вика: „А те, американците, са децата на света!“. Да, ама аз не го чувам от първия път. Чувам само едно „бъра-бъра“, но веднага ми става ясно, че на мен говори и няма да пита за някакви си спирки и посоки, а сериозен разговор започва. И му викам: „Извинете, господине, ама не ви разбрах“. А той неговата си знае и повтаря: „Американците, те са децата на света“. И аз какво да му кажа? „Добре“. И го гледам, хич не изглежда откачалка. Широко чело, светли очи, облечен хубаво. На пръв поглед нито тъпак, нито маниак. Само светлите му очи леко помътнели. Аха, казвам си, пиян е. Защото аз много на такива съм попадал. Умни хора и като се напият започват да разправят, че са собственици на Серенгети, че са разгадали световния заговор и прочие тънкости. И той като тях не спира: „Ама, обичам я! Тя развод иска, а аз й казвам: „Добре бе. Ще ти дам, ама аз те обичам“. Как да го махна това? Не става. Разби ми сърцето“! Аз кимам съчувствено. Не е като да не му влизам в положението. И говори логично, без да бръщолеви и заваля. Май не е пиян. Нито дума за Серенгети или световен заговор.

–   Ти, в Лондон бил ли си? – пита.

–   Ами, не съм бил – казвам му откровено аз.

–  Мммм, страшно! Страшна работа – и пак млъква. После ми хвърля хитър поглед и продължава.

–   Хубаво, че не завиждаш. Това  е добре.

И аз си мисля, че е добре. Усмихвам се, а той ме гледа и продължава.

–   А ти къде си бил в чужбина?

Брей, казвам си, как ме усети. И му разказвам без много подробности. А той съвсем не е тъп. Направо си му личи. Само малко тъжен изглежда. И както не става въпрос за това, казва:

–    Сега остава и децата да ми бият табана и съвсем ще ми разбият сърцето.

Аз не мога нищо да му кажа. Малко преди „Раковска“ му пожелавам късмет и всичко хубаво, както си му е реда. Две девойки в близост ни гледат в пълно недоумение.

–    Аз съм Никола, а ти?

–    Ясен.

Половин час по-късно пътуваме в юлската жега с Пламен и Николета Малчева към Хасковския театър, за да правим нещо сатирично с Вазов. А на мен нещо хич не ми е сатирично. Се Никола ми е в главата.

Read Full Post »


16.VII.1999

μεταφορά – (гр.) „пренасям“

Svideteli

От една седмица работя като общ работник в една кинопродукция. Това ми е втората подобна работа. Първата беше във филма на Черкелов “Стъклени топчета”. Сега строя декор за някаква френска историческа тъпотия за Цезар, Галите и пр. Декорът е голяма крепост в Бистрица, непосредствено до микроязовира.

Строя крепости и чакам виза. Горя на слънцето, докато пренасям от едно място на друго ритловици, летви, талпи, дъски и пр. дърводелски средства. Майсторите са ужасяващо прости и ми напомнят за Грудово, с тази разлика че са самовлюбени и с огромно самочувствие. На края на филма идват надписите, където към края са и техните имена. Това било нещо гигантско. Да се смееш ли, да плачеш ли? И все пак тяхната простотия е по-поносима от претенциите на някои университетски и “културни” персони. Фалшивото самочувствие на хамалите, чиито имена излизат на края на филма, е много по-разбираемо от това на ¾ от вишистите в България. Първите поне знаят какво правят.

Потя се, задъхвам се, изгарям на слънцето, докато участвам в издигането на гигантски декор – нещо, чиято цел е да изглежда това, което в действителност не е. Крепост. Това е чудесна метафора, но в буквален смисъл – пренасяне, което вече седмица мачка кокалите и мускулите ми. А вече като истинска метафора (в преносен смисъл) същото това добре илюстрира цял един modus vivendi. Всички се трудим над бляскави декори, зад които стърчат ръждиви пирони и паянтови дъски. Това, че няма начин да сме актьори, герои някакви, изобщо не го споменавам. То е ясно. Ние сме в най-добрия случай сценични работници на хонорар. А зад декорите, едно нищо. Най-големият проблем в живота на младия българин всъщност дори не е това, че се труди като хамалин над разнообразни декори, фасади и ментета на чужди продукции. Основният проблем е, че има съмнение дали съществува някаква продукция изобщо, без значение дали историческа драма, комедия или порно филм, в която да се използва направеното. Вапцаров е имал хубавата илюзия и таланта да напише “Ще строим завод”. Ние можем само да кажем “Ще строим декор”!  Излиза още и така, че ние хамалите, майсторите на метафори, сме единствените свидетели на собствените си напълно безплодни усилия. Единствените, пред които можем да се похвалим, са другите майстори, които, също като нас, влачат талпи под слънцето. И всички знаем, че това, което правим, само изглежда, без в действителност да е. Вероятно има някакъв смисъл, само че аз не мога да го открия. Или по-скоро не искам да го откривам, защото ме е страх от откритието, което ще направя.

Затова ми се пътува и ми се иска да сменя модуса на вивендито, да ме прощават пуристите за поредното словоеволие. Пътуването в случая обаче е бягство от себе си. И с това вече е обречено. Никой не може да избяга от себе си. Само се заблуждавам, че мога да съм нещо друго освен работник, декоростроител, майстор на сцени, на които никога няма да играя. Мисля си наивно, че когато се подкарам по пътя, тогава ще оставя строежа си и ще стъпя на чужди, непознати декори. Така от работник искам да се кандидатирам за актьор, да стъпя на сцена и да вляза в роля, пък била тя и епизодична. Всъщност единственото, което ще се промени, когато избягам, е че ще строя собствените си безсмислени декори някъде другаде. Няма да съм избягал никъде. Само ще съм преместил работилницата си.

Мрачен е Вапцаров, въпреки илюзиите, че с „другарите“ си ще строи „завод за живота“. Такъв живот излезе от този „завод“, че да му се доплаче на човек. Сещам се един виц: Попитали Радио Ереван дали има живот на Марс. Веднага получили отговор: „И там няма!“. Иначе Вапцаров е точен:

Децата ни мрат

в задушната смрад

със жадни за слънце очи.

А ние? – Бездушно

превиваме врат

и мълчиме,

позорно мълчим.

Прокарахме мрежи

и в тях укротена тече,

да, нашата кръв

преминава

        в проводните мрежи

                         и движи живота

а той ни помита,

              влече

и ние го гледаме

               с тъпа, наивна

                            небрежност.

Read Full Post »


12.II.1998 София

header.jpg

Казвам си злобно: “Всичко да върви по дяволите”!

Желанието да се махна някъде става непреодолимо. Проблемът е, че искам да се махна колкото от мястото, толкова и от самия себе си. Аз съм България, а не в България. Мизерен, дребен и безпътен. Безпътен, просто защото нямам друго място, на което да отида, а моето собствено ми е опротивяло. Ако беше стая, щях да го подредя, колкото и скромно да е обзавеждането, колкото и да ми липсва вкус. Но стая не е, а цяла държава. Аз съм вирусоносител на всичко, което ме отвращава тук и съответно, което ме отвращава в мен самия. Не са ми чужди нито завистта, нито злорадството, нито омразата или гневът. И един куп други неща. В един автобус, в който пътувах, се лееше чалга. В следващия момент осъзнах, че си тактувам с крак. Не знаех, как да реагирам на себе си.

Вече съвсем не знам къде се намирам. Родина ли е, или мазна кръчма, джендем ли някакъв, или бардак? Освен, че не знам кой съм, вече не мога да разбера и къде съм! Като всички сънародници страдам от тежка амнезия. Може би съм никой. И все пак не може съвсем да съм никой. Все нещо трябва да бъда, защото е невъзможно да съм абсолютно нищо. Такива работи с нищото минават само при Хегел, диалектиците и Хайдегер, но аз всички тях не ги долюбвам много. С диалектици дори не можеш и да се напиеш както трябва, защото те и без алкохол непрекъснато са раздирани, разпаряни, разкъсвани и пр. деформации от противоречия, а после пак събирани, синтезирани и автентично биващи в резултат от същите тези противоречия. Значи все пак съм нещо. Човек? Да, ама на фона на няколко милиарда парчета от същия вид, това си е направо едно нищо.

С Бог нещата също не вървят хич на добре. Мога да не знам кой съм, но ми е пределно ясно, че хич не съм цвете за мирисане. И ако при цялото ми старание да бъда по-добър, резултатът е този, то … тури му пепел! Ако Бог ще ми държи сметка, по-добре още сега, отколкото да ме мъчи в тази кочина още неопределено време. Просто това съвсем не би имало смисъл, кой каквото ще да ми разправя от позициите на постно-пречистени право-славни надежди за спасение в отвъдното нищо.

Ами ако, освен че не знам кой съм, се окаже, че сме двама или повече? Ако не съм сам? Често пъти сякаш споря със себе си! Мъчна работа ми се струва това. Хубавото е само, че мога да поръчвам за двама, а може и трима. “Келнер! Две двойни, че не съм сам”!

Read Full Post »

Older Posts »