Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘философия’ Category


evdemonii cover full

Субективно от рецензента:

Встрани от шумотевицата на социалните мрежи в Интернет вече осма година се спотайва страницата на Христо Стоев – http://hammillbg.blogspot.bg/. Ако не са ви упътили предварително, можете да попаднете там само случайно, както се случи и с мен преди време. Дългогодишните рефлексии по всевъзможни теми в този блог са в основата на новата книга на Христо, която като леторасъл се протяга през виртуалния свят, за да се захване между кориците на едно напълно реално книжно тяло. Според мен тази книга с философски миниатюри е забележително изключение в монотонното ежедневие на българския философски конвейер, където изнурени от безплодност нàучни работници, кандидати за доктори, доценти, професори или просто луди сглобяват почти невъзможни за четене текстове, като в повечето случаи трудността на прочита е най-малкият им проблем. Споменатото в предишното изречение „според мен“ не бива да подвежда с непретенциозното си звучене. До голяма степен преценката ми за тази книга е естетическа, което в духа на Кант неминуемо означава, че очаквам от всички останали да се съгласят с тази преценка и това „за мен“ да бъде валидно като „за всички“. В този смисъл това, което четете не може да бъде наречено „научна рецензия“, защото поначало страда от естетическо пристрастие и упорито претендира за универсалност.

Авторът и книгите: (още…)

Advertisements

Read Full Post »


Svideteli

През последните три години във връзка с различни занимания (проверки на матури, оценяване на есета, телефонни интервюта, лични впечатления и т.н.) имах възможност да си създам относително точна представа за българските ученици, които са в последните 4 гимназиални класа. Горе-долу знам какво и как четат, какво и как учат, какво им се върти в главите и по какъв начин го изразяват. Сред всички тях има както разочароващи примери за посредственост, така и блестящи таланти. За съжаление първите са повече от вторите, което вероятно е в реда на нещата. Изключителните хора са именно заради това изключителни, защото не са като другите и са нещо повече от другите. Целта ми тук не е да обобщавам достойнствата и недостатъците на българските ученици, нито да публикувам бисери. Подобни обобщения са трудни и неточни, а смехът, породен от бисерите, е горчиво лекарство за всеки учител.  Искам да посоча няколко аргумента в полза на философското образование изобщо и да обърна вниманието на любезния читател към едно предложение за реформи в средното образование, което смятам за глупаво и неуместно. Ще започна отзад-напред.

В края на миналия месец Министерството на образованието и науката (МОН) публикува новия проект за учебния план, където повече от половината часове от т.нар. „философски цикъл“ са премахнати за сметка на новия предмет Гражданско образование. Към момента за обикновените и езиковите гимназии този философски цикъл може да се представи таблично така:

Клас Предмет Общ брой часове за година
9 клас Психология и логика 54 часа
10 клас Етика и право 54 часа
11 клас Философия 54 часа
12 клас Свят и личност 62 часа

54 часа годишно за 36 учебни седмици означава по 1,5 часа на седмица, което пък налага през единия учебен срок да се водят по 1 час седмично, а през другия – 2 часа седмично. Става въпрос за учебни часове, които покрай шумните межучасия и обичайните закъснения рядко надхвърлят реалните 35-40 минути.

Ако се приеме новото предложение на министерството, нещата ще изглеждат така:

Клас Предмет Общ брой часове за година
8 клас Философия 36 часа
9 клас Философия 36 часа
Гражданско образование 36 часа
10 клас Философия 18 часа
Гражданско образование 36 часа
11 клас  Гражданско образование 36 часа
12 клас  Гражданско образование 31 часа

Таблицата излезе малко мърлява, та уточнявам: в 9 и 10 клас се учат едновременно Философия и Гражданско образование. 36 часа на година очевидно означават 1 час седмично, а 18 часа в 10 клас – по 1 час на две седмици! Последното е забележително и е почти невъзможно за смислен коментар. Просто си представете произволен предмет, на който се отделят по цели 40 минути в интервал от две седмици. Това не е шега, сериозно е!

Оказва се, че новият предмет Гражданско образование „всмуква“ в себе си философските дисциплини, които са редуцирани до общо 90 учебни часа за всичките години на гимназиално образование. Това рязко се отличава от досегашната картина, където, дори ако не броим часовете по Свят и личност в 12 клас, имаме 162 часа, разпределени от 9 до 11 клас включително. 90 от 162 са точно 55,5%. С толкова е „орязана“ философията от МОН. Все още не е ясно кой, как и какво точно ще преподава по предмета Гражданско образование. Както Свят и личност в момента той вероятно ще може да се води от широка палитра преподаватели (не е ясно дали философите са сред тях) – публични администратори, юристи, социолози, политолози, географи, историци, защо не и физкултурници?

Редно е да се каже и още нещо. Част от философската общност в България – колеги от СУ, НБУ и други университети, включително и преподаватели по философия, се бореха през последното десетилетие в учебната програма да се въведе предмет по гражданско образование. Това е идея, която отдавна искахме да се осъществи и без съмнение такъв предмет трябва да има. Никога обаче не е ставало и дума, той да влиза в училище за сметка на философските дисциплини. В този смисъл проектът на МОН е особено циничен. Приема се идеята на философската общност за гражданско образование, като същата тази общност бива отстранена от средното образование! Тук е моментът да се каже, че ако това се случи, преподавателите по философия няма да имат достатъчно часове, което ще доведе до прекратяване на трудовите им договори, т.е. около 400 учители по философия в България ще останат без работа. Вижте тук: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5083327.

Позволявам си да кача още няколко линка, които да насочат любезния читател към реакциите на философската общност по повод предложението на МОН.

http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B8/

http://bnt.bg/predavanyia/denyat-zapochva-s-kultura/mezhdu-filosofiyata-i-grazhdanskoto-obrazovanie-30-10-2015

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5088426

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5088339

http://www.segabg.com/article.php?id=776216#.VjZr3R2PkiI.facebook

Защо това не бива да става? Защо трябва да се учи философия?

  1. В образователна система, чиято основна цел е да подготвя специалисти и тясно профилирани професионалисти, философията е единствената учебна дисциплина, която помага за разширяването, а не за стесняването на човешкия мироглед. Това е единственото поле, в което ученикът има възможност САМ да претегля мотиви и ценности, да сравнява различни перспективи, да проблематизира твърдения и познания, които другаде се приемат безкритично дадени наготово, да се аргументира и критически да преценява алтернативи.
  2. Философията е единствената дисциплина в училище, която показва на ученика какви са формите на мисленето изобщо, какви са източниците на познание, какво гарантира достоверността на нещата, които твърдим, че „знаем“, включително и нещата, които се учат в останалите дисциплини. Философията възпитава критично мислене, което не е по вкуса на догматиците и на хората, които предпочитат да внушават, вместо да убеждават.
  3. Философията е единствената учебна дисциплина, която показва ценностните ориентири в един пъстър и труден за ориентиране свят. Как и какви решения да взимаме, докъде се простира свободата ни и в какво се състоят отговорностите ни? Това са все въпроси, на които съвременния човек трябва да има АРГУМЕНТИРАН отговор, и на които нито една ТЯСНА специализация и професионална подготовка НЕ МОЖЕ да даде отговор.
  4. Философията е единствената учебна дисциплина, която може да осмисли предмета Гражданско образование. Да си граждански образован първо означава да си образован достатъчно, за да мислиш самостоятелно, да се ориентираш в света на ценностите и чак след това да разбираш специфичната си роля на гражданин в обществото. Гражданското образование надгражда образованието по философия, а не го замества!

Това е само необходимият минимум, що се касае за всеки мислещ съвременен човек. Преди да стане гражданин и „тесен“ специалист, който ще се реализира  на трудовия пазар (сякаш е стока), той трябва да знае кой е, откъде се е появил и накъде отива, т.е. как и според какво да се ориентира в света.  Най-малкото ученикът трябва да разбере, че светът е много по-голям от която и да било тясна перспектива – семейна, национална, религиозна, политическа и т.н. , а за това разбиране е нужна философия.

За някои от учениците това ще е само началото. Това са всички онези, за които самостоятелното и критическо мислене ще се превърнат в централна част от мирогледа им. Това са хора, които не се боят от въпроси дори тогава, когато последните са неудобни. За тях пътищата са много и хоризонтите открити. Тях ще посрещнем в университетските програми по философия.

Read Full Post »


От дълго време ми прави силно впечатление следната зависимост: колкото по-ограничен е човекът срещу мен, толкова по-голям авторитет придава той/тя на „уникалната“ си способност да мисли по определен начин. Сякаш всичко, което минава през главите на глупаците, има статут на оригинално произведение на изкуството и за неговата тържествена манифестация е нужна само съответната подходяща медия. Такива медии в Интернет бол: блогове, фейсбук, туйтър и подобни. Като изключим умерената им (и разумна) употреба те се превърнаха в най-голямото емоционално и интелектуално бунище в историята. Някои хора пишат и романи, които публикуват. Тези, които не могат да сътворят роман, пишат поезия и къси разкази. Тези, които и това не могат, цитират мъдри мисли на Конфуций. Тези, които не намират себе си в Конфуций, се прехласват по Коелю. Тези, които не са чували за Коелю, се вдъхновяват от Кобилкина, и така регресът продължава докато стигне до дъното, т.е. еднозначна картинка-емотикон или селфи. Отделен е въпросът кой, колко и какво чете.

Напъва ги хората отвътре нещо „гениално“, след което бързат да го изпуснат като пръдня (с извинение) в нета. Тази тема е добре позната и се дъвче с настървение от критиците на Интернет културата. В този смисъл и настоящият текст би могъл да се разглежда като поредния зловонен принос в света на виртуалното. Целта обаче е друга, а от там и претенцията – малка. Всъщност искам само да припомня едно предупреждение на Кант – философът който трудно може да се използва при писането на мъдри мисли в статусите на средния „юзър“. В този смисъл не раждам тук нищо ново, още по-малко гениално.

В своята „Антропология от прагматично гледище“ (1798) философът предупреждава онези, които придават прекалено голяма тежест на „неволния бяг на мислите и чувствата“ си.  Това е пряк път към  заслепение и в крайна сметка до лудост. Но понеже лудостта е относително понятие, което в различните епохи и култури се тълкува различно, то резултатът днес е споменатото вече бунище, където лудостта се е превърнала в норма.

И така:

Праграф 4 „За самонаблюдението“

Параграфът започва с изненадващата за съвременния юзър теза:

„Да забелязваш сам себе си (animadvertere) още не значи да се наблюдаваш (observare). Да се наблюдаваме значи методически да съпоставяме получените от нас самите възприятия, което дава материал за дневника на един наблюдател на самия себе си, и лесно води до фантазиране и безумие“.

Тук не се имат предвид рефлексията, нито вътрешното сетиво, а се набляга на методичността при съпоставката на възприятията ни, които имат случаен характер. Кант уточнява още, че да внимаваме „върху себе си“ е нужно с оглед на общуването с другите, но то също няма общо с описаното в параграфа. Нагледно можем да си представим това, което философът обозначава, като се разровим в статусите във Фейсбук и Туйтър, и видим колко от тях попадат под общата категория „чувствам (се)….“. Ето и експлицитното изложение на целта на Кант:

„Що се отнася обаче до истинското намерение на този параграф, а именно предупреждението изобщо да не се занимаваме да издирваме и почти преднамерено да съчиняваме една вътрешна история на неволния бяг на мислите и чувствата ни, това предупреждение се прави затова, тъй като такова поведение е прекият път  да се забъркаме в мними озарения свише и да попаднем без наше съдействие на сили, които ни внушават, кой знае от къде, а именно в илуминатизъм и тероризъм. Защото ние правим тук незабелязано открития на нещо, което сами сме привнесли в себе си;…

Наистина заслужава си, а за логиката и метафизиката е при това и нужно, и полезно, да размишляваме върху наблюденията над различните действия на нашата способност за представи, но да се вслушваме в нас, как те се явяват в духа ни от само себе си, дори и невикани (което става чрез играта на непреднамерено съчиняващата способност за въображение), означава да обръщаме естествения ред на познавателната способност, тъй като тогава принципите на мисленето не предхождат (както трябва), а следват допълнително, и това вече представлява или болест на духа (отдаване на мрачни мисли и страхове) или води до нея и до лудницата“.

Тежко се изразява Кант. Наистина не става за статус във Фейсбук, но не и нужно.

Това припомняне на параграф 4 от „Антропологията“ се посвещава на всички нормални юзъри с богата душевност, които ежедневно обогатяват света с „неволния бяг“ на своите мисли и чувства. Благодарим ви от сърце!

 

 

 

Read Full Post »


mateimario

22.VIII.1996

Беше през лятото в Созопол, в градския кенеф до църквата. Смрад. Бургазлията сбърчи нос заради вонята, но бързо го обзе примирение, защото осъзна, че тя беше неизбежна. Беше обществен кенеф все пак, а и обонянието бързо се адаптираше, губейки своята чувствителност. Бургазлията отдавна беше престанал да възприема някои тоалетни като тоалетни. Думата “кенеф” далеч по-адекватно залепваше за пространството и се сливаше с него. Хем миризливо, хем звучно някак си. Кенеф. И то какъв!

“Какви са ти перспективите с тази философия?” – го беше попитал преди година Плешивия. Само честолюбието на Бургазлията му попречи да отговори с най-разпространената дума в началото на 90-те – “нямам”. Да учи философия в София, това звучеше гордо, но като го питаха за житейските му перспективи след университета, той се чувстваше неудобно. Отговаряше уклончиво, а философската му гордост се топеше като бучка свинска мас в нагорещен тиган. Гордостта не само се стапяше, но и това, което оставяше след нея понамирисваше на свинско. “Какви ще ги дробя след това?” – питаше се той без никаква гордост. Като всеки, който не може да се оправи със собствената си перспектива, той се зае търпеливо да чака просветление. И то дойде. Там, в Созопол, в градския кенеф.

(още…)

Read Full Post »


Из „Пътеводител за херменевти“

През 1957 г. Ролан Барт пише в своите “Митологии”:

“За френската нация виното е капитал, който я характеризира по същия начин, както нейните триста и шейсет вида сирене или културата й. То е напитка-тотем, съответстваща на млякото на холандската крава или на чая, който английското кралско семейство поглъща церемониално.”

Киселото мляко за българите е това, което е виното за французите. Но приликата е само външна. Киселото мляко е храна-тотем за българите и според тях то е възможно единствено и само благодарение на една бактерия. Един българин – Стамен Григоров я открил и описал през 1905 г. По един не особено ясен начин след задължителното латинско Lactobacillus се добавило и едно “bulgaricus”. По този начин находката наистина се заковава за българската идентичност – имаме откривател българин и име на откритието – „bulgaricus“.  Някак излиза, че сме открили себе си. Оттук и претенцията ни към Lactobacillus  bulgaricus не е само номинална, т.е. тя не се отнася само към името на лактобацила, но и към неговата същност. Малко неудобен факт се оказва това, че кисело мляко става и без тази бактерия, но според нас, българите, подобно мляко е недействително, недостатъчно здравословно и достойно за презрение. Вероятно имаме право по отношение на здравословността. Японците например държат в тяхното кисело мляко да има колкото се може повече българи, т.е. повече български латкобацили. Мой познат наскоро обясняваше, че там вече правели по-хубаво кисело мляко от нашето. Кой знае?

Интересно е, че Пaстьор е открил разликата между  бактерии и дрожди още през 1857 г. – точно 100 години преди “Митологии” на Барт. Дрождите са отговорни за ферментацията и виното, но Пастьор не е добавил след тяхното Saccharomyces думата “franci” или нещо подобно. Значи, въпреки реалните претенции към виното си, французите нямат номинални мераци  към дрождите. Със сигурност няма и френска песен, която да лети в космоса!

Каквото е виното за французите, това е киселото мляко за българите. За разлика от виното обаче символното пространството на киселото мляко е много по-малко и подредено. Ако виното променя тези, които го пият и споява или разделя връзките между хората, то млякото има отношение единствено към трайността – своята собствена и на тези, които го консумират. Смята се, че киселото мляко причинява дълголетие у хора, които го поемат редовно и по много с Lactobacillus bulgaricus. (Оттук и манията на японците, които вероятно го редуват с големи количества зелен чай.) Самото кисело мляко обаче, ако е автентично, трае за кратко и бързо се разваля. Диалектиката на нетрайното мляко, което е в основата на дълготрайния живот, е забележителна. Виното е нещо, което се споделя и може да отлежава дълги години. Киселото мляко просто се яде и бързо се разваля. Виното извършва промяна в света на хората – с всички опасности и ползи от нея. Киселото мляко удължава живота такъв, какъвто е и не крие никакви опасности. Виното причинява еротични желания, невъздържани действия, бъбривост и главоболие. Киселото мляко причинява редовно отделяне и продължителна старост. Виното е част от публичното пространство.  Киселото мляко е заровено дълбоко в хладилника на частната сфера.

Влезте в произволен магазин за хранителни стоки в България. Изберете произволно българско кисело мляко. Изяжте го, дори да не ви хареса особено. Нищо няма да се случи. Но затова пък може да прибавите няколко часа към отреденото ви време. Ако скоро след това стигнете отново до извода, че животът е безсмислен и тежък, но въпреки това по български продължителен, побързайте да се отправите към Франция, където:

Влезте в произволен магазин за хранителни стоки. Изберете произволно вино. Отворете го и налейте най-малко в две чаши. Дори виното да не ви хареса особено, нещо ще се случи!

Read Full Post »


Из „Пътеводител за херменевти“

Българите някога се идентифицирали чрез коня. Той и сега стои в центъра на София. Зад опашката му е добре познато място (топос), което обаче отсъства от картата на града. Това е така поради неговата относителна неопределеност, както и заради онова, което стои не само зад, но и под опашката. Отгоре на Коня е Цар Освободител. Отдолу е пак Цар Освободител, но вече в друга ипостаса – жълта настилка, формираща булевард, по който тъпче Коня. Отпред е българският парламент. С лявото си око Коня гледа към академия на науките и към катедрален храм-паметник, с дясното – към университет и художествена академия. В тези посоки трябва да се внимава. Хората, изгубили смисъл обикновено идват от тези институции и няма логика да се връщат обратно към тях, освен ако не е наложително. Улицата, която оставя следа зад опашката на Коня, се нарича “Цар Иван Шишман” и носи името на търновски цар от 14 век, когато България е разделена на малки и безсмислени части. От значение е, че точно от срещуположната страна на Коня (над входа на парламента) е написано, че съединението прави силата. Нищо не се споменава обаче за посоката на силите, които се съединяват, което автоматически лишава формулата от смисъл.

Зад опашката има реалии, а не фиктивни институции. Разбира се те носят специфичните за подобен топос аромати. Няколко заведения за бързо хранене, арабски дюнери, пици, баничарници, бистро или даже две. Не липсват кафенета и барове. В дъхавата атмосфера мистериозно се появяват и изчезват оптики, книжарници, магазини за сапун и обувки. Оживено е. Бездушният автомобилен трафик е еднопосочен и върви към опашката и изброените вече институции. Естественият човешки поток обаче е точно обратен на уличното движение. Улицата сякаш изтича изпод Коня, а не се връща там и не преследва институционалните химери а върви към “Патриарха”, като сборен пункт на всички надежди. Патриарх Евтимий е бил последната надежда за хората след падането на Търново. След като цар Шишман изоставил града в ръцете на предприемчивия Баязид I. Между другото Баязид демонстрирал забележителна политическа и военна мощ и без да е чувал, че „съединението прави силата“.

Стабилно в единия и другия край на улицата стоят две училища. Ако сте закъсали за реалност или марихуана, учениците могат да ви помогнат. Зад опашката на Коня приключва с улица “Граф Игнатиев” и любимата на столичните помияри градина на “Седмочисленици”. Градината носи името на църквата “Свети Седмочисленици”, която преди 1903 г. първо е била черна джамия (Коджа дервиш Мехмед паша), после военен склад, накрая затвор. Църквата понастоящем напомня за горещата обич на българите към словото и книжнината. Седмочислениците са първо двамата братя, създали славянската азбука, а след това и техните ученици.  Общо братята и учениците – седем на брой. Предполага се, че числото не е случайно. Отвън има чешма, пейки, пазар със сергии, бездомни кучета и табела “Забранено за кучета”. Време е и място за спиране.

Read Full Post »


 

Из „Пътеводител за херменевти“

Улица „Лайбниц“ не е като другите улици в квартала. От едната страна, освен с парка,  се пресича с „Братска дружба“, „Несебър“ и „Ботевград“, също така и със скромната „319“. От другата страна на „Суходолска“ тя минава през бул. „Възкресение“ и „Лвов“.  Улица „Лайбниц“ не е толкова мизерна, колкото повечето улици в квартала. Има асфалт и дори табела. Е, пресича се от клоаката, която се стича по протежението на „Суходолска“, но какво да се прави: Всичко тече, нали? Освен това, че има табела, тя има и име, с което не всяка улица може да се похвали. Иначе във „Факултета“ като цяло и другите улици си ги бива: „Метал“, „Нов живот“, „Кърпикожух“, „Мирни дни“, „Тумба“, „Безименна“, която пресича „Книжовник“, „Възкресение“.

И все пак Лайбниц е името, което осмисля всичко в гетото.

Готфрид Лайбниц е вероятно най-големият рационалист в Европейската философия – труден за разбиране и труден за класифициране. Според него всяко нещо, което съществува има своето достатъчно основание за това, което е.  Този закон е известен като „закон за достатъчното основание“. Нито една улица не е със случайно име и на случайно място. Едва ли е случайно също, че никъде не се откриват имена на други знаменити философи из уличната мрежа на София (означава „Мъдрост“, както във филоСОФИЯ например). За всичко това има достатъчно основание да бъде, каквото е. И така по „Лайбниц“, по „Лайбниц“ излизаш пак на „Суходолска“, а от там накъдето ти видят очите. Я по „Метал“ (Накрая на „Суходолска“ има пункт за вторични суровини и желязо), я по „Безименна“, ако не знаеш къде отиваш, я по „Книжовник“, ако си настроен интелектуално да пишеш за необходимите и случайни имена в някое циганско гето… Иначе „Възкресение“ и „Нов живот“ трябва да се избягват на всяка цена. Според Лайбниц живеем в най-добрия от всички възможни светове, от което следва, че няма да има никаква полза, ако възкръснем за нов живот някъде другаде извън гетото – в друга част на София, България, Европа и т.н. локации върху майката Земя. На „Кърпикожух“ е ясно какво правим.

Read Full Post »

Older Posts »