07.2000
Градината на Кръчма No 3 след пладне с чаша мастика и таратор с лед. Почти нямаше хора. Всичко живо беше смазано от жегата. Габровеца беше напълно изтръпнал от летния коктейл на горещина, смесена с мързел. И ледена мастика. Дори отпиването от чашата изискваше усилие, защото беше свързано с движение на тялото. Някъде по средата на тази следобедна неподвижност се чу метален звън от отварянето на градинската врата, появиха се леки въздушни течения, миризма на пот, кокоше кудкудякане в задния двор. Погледите на малцината посетители с усилие се избистриха, за да се хвърлят върху Краваря, разперил ръце и опулил очи. Те, очите на Краваря, така или иначе винаги си бяха опулени.
– Бяла лястовица! – извика с дрезгав глас.
– Еее! – К. скептично замижа с виждащото си око и се захили. Габровеца и останалите също замижаха.
– Сериозно ти казвам, бе! – обидено заобяснява Краваря – Изтичах да извикам детето, ама докато се върнем… Нема късмет да я види. В двора на баба Ганка, бе! Ако щеш ми вярвай.
Пулеше се и пъшкаше Краваря докато поглеждаше ту К., ту Габровеца, ту останалите зяпачи по масите. Скептичните усмивки плавно се стопиха, очите престанаха да жумят и се опулиха. Ентусиазмът на Краваря беше някак заразителен. Въпреки това горещината, съюзена с мързела беше по-силна. Краваря махна с ръка и отиде да си вземе бира. К. се ухили пак, цъкна с език и отиде да му налее. На една от масите се хвърли доброжелателна псувня, а Габровеца отпи блажено от мастиката. Нямаше и следа от лястовици в небето. Никакво усилие за нищо.
На другия ден в същата кръчма, Хикса пиеше бира и се хвалеше пред замъглените погледи, как видели с гаджето бяла лястовица в съседното село. Дразнеше ги много, тоя глупак. Габровеца гледаше лошо и си мислеше за Краваря от предния ден. Искаше му се да я види и той тая лястовица, мамицата й! Мислеше си за ролята на белите лястовици в българската литература и за неволята в живота изобщо. Много му се щеше да добави малко късмет и воля към живота си, нищо че и сега хич не му беше зле. От друга страна нито Краваря, нито Хикса изглеждаха по-късметлии от обичайното. Да не говорим за гаджето му! Кой знае обаче? Сигурно през следващите дни, седмици, месеци или години бялата лястовица щеше да упражни тайнствения си ефект върху живота и на тримата. За сега обаче, палец! Всичко си беше по старому. „Няма да видя бялата лястовица и туй-то“ – помисли си Габровеца. Покрай масата мина красиво момиче с много къси панталони и широко му се усмихна. Добре, че имаше и други работи за гледане, помисли си Габровеца, докато съзерцаваше най-гладките бедра на света. След малко към бедрата се залепи поредния влюбен – неприлично трезвен, обзет от амбиция и пълен с подвижни хормони. Отвратен от тази безвкусица, Габровеца реши да навести Дългия.
През това време на другия край на селото Дългия опъваше хамак. Той беше кръчмар миналото лято в най-старата кръчма на селото – т.нар „Пивница“. Ако изобщо имаше нещо в това село, което автентично да е носело някога звучното име „кръчма“, то това беше старата пивница „Съгласие“. Дългия с вещина, умение и завидна небрежност въртеше за известно време Съгласието. И играеше шах. Заради това някои от редовните клиенти често се обслужваха сами, както те си знаят. Неясно дали заради шаха, или заради нещо друго, но на Дългия не му потръгна. Тази година той вече не въртеше кръчма, а сам се въртеше около нея и около себе си. Покрай него беше и Габровеца. Играеха шах, пържеха риба, пиеха и си говореха за нещата от живота. Неща, които никой никога не си е струвало да помни. Седяха на стълбите в двора на Дългия, пиеха бира и си говореха за времето. Чудеха се как да го запълнят, сякаш беше някаква бездънна яма. Искаха да хвърлят в нея нещо голямо и по възможност много тежко. Сякаш имаше някакво значение.
– Ще ходиш ли в кръчмата? – пита Габровеца.
– Ами, не знам – отговаря вяло Дългия и гледа към платото.
Подухва лек вятър и листата на лозницата радостно трептят.
– А ти? – на свой ред пита Дългия.
– Ами, не знам – отговаря вяло Габровеца и отпива от бирата.
Разговорът някак логично спира в мъртва точка и хич не му се ще да продължава на където и да е. Разговорите са като магарета – мислеше си Габровеца. Запънат ли се на някой мост или пътека, край. Бутай, дърпай, влачи, напъвай се, ако си нямаш работа, каквото щеш прави, но пустата му приказка не помръдва. Само мучи и върти глава.
Габровеца се загледа към жълтото плато. Вятърът беше утихнал съвсем. Тишина и спокойствие се разливаха като петмез от синьото към жълтото. Мухите плуваха нагоре-надолу из въздуха, а лястовиците, също като делфините с цвъртене ловуваха на групи. Точно тогава Габровеца осъзна, че една от лястовиците беше бяла.
– Ееее! Гледай бе! Бялата лястовица! – вика Габровеца и сочи с пръст към платото. С другата си ръка удря зад врата Дългия, който се сепва и леко разлива бирата си.
– Еее, мамицата й мръсна! – вика Дългия и се бърше в ризата.
Половин час по-късно и с една бяла лястовица по-щастливи двамата се отправиха бавно към кръчмата. Щяха да дразнят другите.
Ферментация 