Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘На момента’ Category


Image

07.2000

Градината на Кръчма No 3 след пладне с чаша мастика и таратор с лед. Почти нямаше хора. Всичко живо беше смазано от жегата. Габровеца беше напълно изтръпнал от летния коктейл на горещина, смесена с мързел. И ледена мастика. Дори отпиването от чашата изискваше усилие, защото беше свързано с движение на тялото. Някъде по средата на тази следобедна неподвижност се чу метален звън от отварянето на градинската врата, появиха се леки въздушни течения, миризма на пот, кокоше кудкудякане в задния двор. Погледите на малцината посетители с усилие се избистриха, за да се хвърлят върху Краваря, разперил ръце и опулил очи. Те, очите на Краваря, така или иначе винаги си бяха опулени.

– Бяла лястовица! – извика с дрезгав глас.

– Еее! – К. скептично замижа с виждащото си око и се захили. Габровеца и останалите също замижаха.

– Сериозно ти казвам, бе! – обидено заобяснява Краваря – Изтичах да извикам детето, ама докато се върнем… Нема късмет да я види. В двора на баба Ганка, бе! Ако щеш ми вярвай.

Пулеше се и пъшкаше Краваря докато поглеждаше ту К., ту Габровеца, ту останалите зяпачи по масите. Скептичните усмивки плавно се стопиха, очите престанаха да жумят и се опулиха. Ентусиазмът на Краваря беше някак заразителен. Въпреки това горещината, съюзена с мързела беше по-силна. Краваря махна с ръка и отиде да си вземе бира. К. се ухили пак, цъкна с език и отиде да му налее. На една от масите се хвърли доброжелателна псувня, а Габровеца отпи блажено от мастиката. Нямаше и следа от лястовици в небето. Никакво усилие за нищо.

На другия ден в същата кръчма, Хикса пиеше бира и се хвалеше пред замъглените погледи, как видели с гаджето бяла лястовица в съседното село. Дразнеше ги много, тоя глупак. Габровеца гледаше лошо и си мислеше за Краваря от предния ден. Искаше му се да я види и той тая лястовица, мамицата й! Мислеше си за ролята на белите лястовици в българската литература и за неволята в живота изобщо. Много му се щеше да добави малко късмет и воля към живота си, нищо че и сега хич не му беше зле. От друга страна нито Краваря, нито Хикса изглеждаха по-късметлии от обичайното. Да не говорим за гаджето му! Кой знае обаче? Сигурно през следващите дни, седмици, месеци или години бялата лястовица щеше да упражни тайнствения си ефект върху живота и на тримата. За сега обаче, палец! Всичко си беше по старому. „Няма да видя бялата лястовица и туй-то“ – помисли си Габровеца. Покрай масата мина красиво момиче с много къси панталони и широко му се усмихна. Добре, че имаше и други работи за гледане, помисли си Габровеца, докато съзерцаваше най-гладките бедра на света. След малко към бедрата се залепи поредния влюбен – неприлично трезвен, обзет от амбиция и пълен с подвижни хормони. Отвратен от тази безвкусица, Габровеца реши да навести Дългия.

През това време на другия край на селото Дългия опъваше хамак. Той беше кръчмар миналото лято в най-старата кръчма на селото – т.нар „Пивница“. Ако изобщо имаше нещо в това село, което автентично да е носело някога звучното име „кръчма“, то това беше старата пивница „Съгласие“. Дългия с вещина, умение и завидна небрежност въртеше за известно време Съгласието. И играеше шах. Заради това някои от редовните клиенти често се обслужваха сами, както те си знаят. Неясно дали заради шаха, или заради нещо друго, но на Дългия не му потръгна. Тази година той вече не въртеше кръчма, а сам се въртеше около нея и около себе си. Покрай него беше и Габровеца. Играеха шах, пържеха риба, пиеха и си говореха за нещата от живота. Неща, които никой никога не си е струвало да помни. Седяха на стълбите в двора на Дългия, пиеха бира и си говореха за времето. Чудеха се как да го запълнят, сякаш беше някаква бездънна яма. Искаха да хвърлят в нея нещо голямо и по възможност много тежко. Сякаш имаше някакво значение.

– Ще ходиш ли в кръчмата? – пита Габровеца.

– Ами, не знам – отговаря вяло Дългия и гледа към платото.

Подухва лек вятър и листата на лозницата радостно трептят.

– А ти? – на свой ред пита Дългия.

– Ами, не знам – отговаря вяло Габровеца и отпива от бирата.

Разговорът някак логично спира в мъртва точка и хич не му се ще да продължава на където и да е. Разговорите са като магарета – мислеше си Габровеца. Запънат ли се на някой мост или пътека, край. Бутай, дърпай, влачи, напъвай се, ако си нямаш работа, каквото щеш прави, но пустата му приказка не помръдва. Само мучи и върти глава.

Габровеца се загледа към жълтото плато. Вятърът беше утихнал съвсем. Тишина и спокойствие се разливаха като петмез от синьото към жълтото. Мухите плуваха нагоре-надолу из въздуха, а лястовиците, също като делфините с цвъртене ловуваха на групи. Точно тогава Габровеца осъзна, че една от лястовиците беше бяла.

– Ееее! Гледай бе! Бялата лястовица! – вика Габровеца и сочи с пръст към платото. С другата си ръка удря зад врата Дългия, който се сепва и леко разлива бирата си.

– Еее, мамицата й мръсна! – вика Дългия и се бърше в ризата.

Половин час по-късно и с една бяла лястовица по-щастливи двамата се отправиха бавно към кръчмата. Щяха да дразнят другите.

Read Full Post »


DSC_7017

07.2000

Тъкмо стъпвам на Елаците и гледам – опашка. После перка и пак опашка. И пак, и пак.
– Ето го, ето го, ето го! – чува се писклив глас зад скалите.
Смъквам трескаво дрехите си, докато очите ми са в морето по посока на Русалка. След секунди съм във водата, точно където са и те. Разпервам широко ръце и ги прибирам към тялото с максималния възможен натиск. Стремя се да задържам дъх, колкото мога. Внимателно, без плискане и излишен шум. Де да имах плавници! Дори ме е страх да издишам прекалено шумно. А отдолу, по-плътно и от морската вода, ме залива някакво особено цвъртене – нещо средно между щурци и прилепи. Делфини. Две перки и две опашки. Само след секунда още три на същото място. Петте делфина са се подредили във ветрило и се угощават с едрите риби, появили се в заливчето още предния ден. На около десетина метра съм от тях и ме обзема страх. От страха любопитството още повече наедрява и вече съвсем нямам място къде да го побера. Дробовете ми ще експлодират. И плувам още по-близо до подскачащите над синьото перки. Вече съм съвсем близо, последно гмуркане… Някакъв грамаден и тъмен силует под мен на фона на светлото дъно. Бррр! Страшно. Показвам се над водата за порция въздух и точно в този момент на около 5-10 метра пред мен един от делфините се изправя почти до опашката над водата, поглежда ме малко накриво и ми вика: „Абе ей, дришльо! Къде си мислиш, че отиваш, а“? След което не особено грациозно се пльосва на една страна в синьото. Докато зяпам потресен в празното пространство и пяната, където допреди секунди беше … дришльото, останалите от стадото вече са дръпнали с около петдесетина метра на юг. Веднага се втурвам натам, но не съм изминал и половината разстояние, когато същият приятел пак се изправя пред мен, гледа ме високомерно и: „Пак ли ти бе, дришльо“?, след което, по-достолепно от първия път, бавно се потапя като някаква атомна подводница. След няколко мига стадото с обичайните подскоци, цопвания и гмуркания отпрашва към бившия френски курорт. Подводното цвъртене заглъхва все повече, докато накрая съвсем се разтваря в солената вода. На брега озадачени нудисти гледат на юг и се чешат по коремите. „Айде дришльо, прибирай се“ – казвам си аз и плувам обратно.

Read Full Post »


Image

Без дата. Юли. 2000.

Последната седмица: Хасково, Арда, Родопи. Естествено нищо ново. Човек си носи мизерията, а сценариите са типови, само дето декорите се сменят понякога. Един път по-бързо, друг път по-бавно и не толкова често, нито пък с необходимост.

С голяма раница отивам към Сатирата. Пътувам в трамвая и хоп! Един лудичък. И точно за мен да се лепне, както почти винаги всъщност. Сигурно и аз съм луд, та ме надушват. Технически погледнато, май аз му се лепнах. Беше си седнал човекът, а аз отгоре му с раницата, бух! Само дето не му смачках краката. Ама няма как, нали е градски транспорт, пък било то и през 2000-та година. А пък той хитрец. В началото нищо не казва. Чак след две спирки ми вика: „А те, американците, са децата на света!“. Да, ама аз не го чувам от първия път. Чувам само едно „бъра-бъра“, но веднага ми става ясно, че на мен говори и няма да пита за някакви си спирки и посоки, а сериозен разговор започва. И му викам: „Извинете, господине, ама не ви разбрах“. А той неговата си знае и повтаря: „Американците, те са децата на света“. И аз какво да му кажа? „Добре“. И го гледам, хич не изглежда откачалка. Широко чело, светли очи, облечен хубаво. На пръв поглед нито тъпак, нито маниак. Само светлите му очи леко помътнели. Аха, казвам си, пиян е. Защото аз много на такива съм попадал. Умни хора и като се напият започват да разправят, че са собственици на Серенгети, че са разгадали световния заговор и прочие тънкости. И той като тях не спира: „Ама, обичам я! Тя развод иска, а аз й казвам: „Добре бе. Ще ти дам, ама аз те обичам“. Как да го махна това? Не става. Разби ми сърцето“! Аз кимам съчувствено. Не е като да не му влизам в положението. И говори логично, без да бръщолеви и заваля. Май не е пиян. Нито дума за Серенгети или световен заговор.

–   Ти, в Лондон бил ли си? – пита.

–   Ами, не съм бил – казвам му откровено аз.

–  Мммм, страшно! Страшна работа – и пак млъква. После ми хвърля хитър поглед и продължава.

–   Хубаво, че не завиждаш. Това  е добре.

И аз си мисля, че е добре. Усмихвам се, а той ме гледа и продължава.

–   А ти къде си бил в чужбина?

Брей, казвам си, как ме усети. И му разказвам без много подробности. А той съвсем не е тъп. Направо си му личи. Само малко тъжен изглежда. И както не става въпрос за това, казва:

–    Сега остава и децата да ми бият табана и съвсем ще ми разбият сърцето.

Аз не мога нищо да му кажа. Малко преди „Раковска“ му пожелавам късмет и всичко хубаво, както си му е реда. Две девойки в близост ни гледат в пълно недоумение.

–    Аз съм Никола, а ти?

–    Ясен.

Половин час по-късно пътуваме в юлската жега с Пламен и Николета Малчева към Хасковския театър, за да правим нещо сатирично с Вазов. А на мен нещо хич не ми е сатирично. Се Никола ми е в главата.

Read Full Post »


thnker

Минавахме покрай някакъв град, или покрай едно село, или не! Може би останки от фабрика някаква или свинарници, или обори, или просто къщи някакви. Не помня добре. Беше януари, грееше слънце и едно топло, топло. Пролет, ще кажеш, дошла е. Стените на къщите, осветени от яркото слънце, приличаха на големи киноекрани, но лишени от своите образи вехти, красиви герои и пищни ефекти. Празни екрани. Пусти и бели стени без надпис или графити, без лозунги от различни епохи, без драскотини, без вулгарните надписи даже. Чисти. На една от стените имаше нещо. Мъж. Клекнал, черен, със сиви коси и черна брада. Не седеше, нито стоеше. Присъстваше някак си, клекнал, допрян с гръб о стената като герой от немите филми, който прекрачил реалността през екрана, не може да се върне обратно. Беше навел главата си толкова ниско, че с брадата си бодеше сърцето в плитчините на ризата. А може би изобщо нямаше сърце, а само дрехи – мазни и черни, скриващи цялото нищо. Без ръцете. Имаше само сиви ръце и глава, килната над черната зев под яката. Сиви ръце, просто отпуснати, увиснали над коленете като мъртви питони. И десет пръста, чиито изпочупени нокти лъщяха в киносалона на януарското слънце. Сякаш заспал, но не спеше. Гледаше от тъмни отвори нищото. Ето го! Тъкмо и аз да го зърна, колата забърза напред и кадърът слънчев и тъжен отмина във времето зад дясното рамо по пътя за Мездра.

12.01.1998

Read Full Post »


mateimario

22.VIII.1996

Беше през лятото в Созопол, в градския кенеф до църквата. Смрад. Бургазлията сбърчи нос заради вонята, но бързо го обзе примирение, защото осъзна, че тя беше неизбежна. Беше обществен кенеф все пак, а и обонянието бързо се адаптираше, губейки своята чувствителност. Бургазлията отдавна беше престанал да възприема някои тоалетни като тоалетни. Думата “кенеф” далеч по-адекватно залепваше за пространството и се сливаше с него. Хем миризливо, хем звучно някак си. Кенеф. И то какъв!

“Какви са ти перспективите с тази философия?” – го беше попитал преди година Плешивия. Само честолюбието на Бургазлията му попречи да отговори с най-разпространената дума в началото на 90-те – “нямам”. Да учи философия в София, това звучеше гордо, но като го питаха за житейските му перспективи след университета, той се чувстваше неудобно. Отговаряше уклончиво, а философската му гордост се топеше като бучка свинска мас в нагорещен тиган. Гордостта не само се стапяше, но и това, което оставяше след нея понамирисваше на свинско. “Какви ще ги дробя след това?” – питаше се той без никаква гордост. Като всеки, който не може да се оправи със собствената си перспектива, той се зае търпеливо да чака просветление. И то дойде. Там, в Созопол, в градския кенеф.

(още…)

Read Full Post »


Oferta

Read Full Post »


Окучването е събитието, при което боецът новобранец се превръща в “старо куче”. Събитието е ритуално, чиста проба инициация, и е свързано с определени трудности. Всеки новобранец иска да стане старо куче. И всеки е по своему тъп да си мисли, че от това нещо се променя. Всъщност променя се. Старите кучета могат да носят коланите под носачите си. Носачите са две метални халки на гърба на куртката, малко над кръста. Коланът минава през тях и по този начин не пада надолу, когато се накичиш със сумка, пълна с патрони, ножове и всякакви други военни приспособления. Всички стари кучета носят колана много надолу. Колкото по-долу, толкова си по-стар. Ако могат да си го вържат под хуя, най-добре.

Случва се винаги след вечерна проверка. Кандидат-кучетата осигуряват разни неща – пиене, мезета и най-вече кураж. Изпращат се няколко новобранеца извън сградата, за да държат “отцепка”, т.е. да гледат дали някой от дежурните няма да дойде и да осуети зрелището. Спускат се пердета, приготвят се възглавници, лопати и колани. Всички стари кучета се събират и прогонват новобранците навън в коридора пред спалното. Вътре остава само кандидат-кучето. В най-отдалечения ъгъл на спалното се слага едно шкафче. В противоположния ъгъл се оставя закопчаната куртка на боеца, който е предварително съблечен само по бельо и чорапи. Някой стои сериозен и мълчалив до ключа на лампите. Навън е мрак, а в студа истинските кучета около поделението вият провлачено. Мъка! Кандидатът се изправя върху шкафчето. Протягат се ръце и разкъсват фланелката му. Старите кучета образуват шпалир от двете страни на шкафчето. Стоят мълчаливо едни срещу други и оформят тесен коридор, в едната страна на който е шкафчето, а в другата – куртката. Боецът трепери не на шега, но е готов да поеме по трудния кучешки път. Ще има страдание, но и награда. Всеки е сграбил тежка възглавница, садистите държат колани, един-двама от свинете са с лопати. Всеки тръпне в очакване на сигнала.

Целта на кандидата е следната: Да се хвърли от шкафчето и под зашеметяващите удари от двете страни да стигне до куртката. После трябва да я разкопчае, да я облече и закопчае, да стигне жив до вратата, да издържи още няколко минути пред нея и когато тя се отвори да излезе от спалното. В този момент той се превръща в старо куче. Промяната е почти субстанциална.

Ето, той скача! Светлините угасват, чуват се дълбоки пъшкания, глухи стонове и тъпи, тежки удари. Паркетът скърца и стене като при земетресение. Лампите светват и угасват в неумолим ритъм, който създава усещането за накъсаност и… дискотека. Хвърчат прах и парчета от възглавници. Плющят колани, подрънкват лопати. Някой псува. Ударили го по погрешка с лопата. Кандидатът е вече при куртката и се опитва да я облече през глава. Умен боец! Реплики: “Удри! Удри бе!”, “Мамка му!”, “У! Мамка му, боец кирлив”! Действието е зашеметяващо. Той вече е пред вратата и с всички сили се опитва да излезе. Отмалял е и едва се държи на краката си. Ударите в главата и по цялото му тяло неумолимо продължават да се сипят и даже стават по-яростни. Шпалирът отдавна е изчезнал и сега всички са се скупчили около  кандидата, налагайки го без капка милост и съчувствие. Боецът се опитва с всички сили, които са му останали, да излезе през вратата, но уви! Тя се затиска от другите новобранци отвън и ще се отвори едва по заповед на старите кучета вътре, след като се уморят и решат, че боят е бил достатъчен. Стонове и реплики: “Старо куче, а?”, “Остаряваме бавно”! Някои се хилят, други крещят, трети гледат и се чудят какво става. Умората е обхванала всички, а коленете на боеца се подгъват. Би се строполил на земята, ако не се беше вкопчил в бравата на вратата. Най-после се чува спасителното “Отваряй”. Героят изскача като тапа от шампанско. Никой вече няма право да го пипне. Краката му треперят неудържимо, целият е синьо-червен и подут, няма здраво парче плат по себе си, погледът му е мътен, а от носа тече кръв. Но той е радостен, той е благодарен! Той е старо куче…

Всички го поздравяват и му честят като на сватба. Тези, които са го млатили допреди секунди, сега го тупат по рамото като стари и добри приятели. Стаята бързо се почиства, след което се изваждат бутилките. Преди напиването обаче остава още само една последна част от ритуала. Може би най-важната. Героят закопчава прокъсаната си куртка и отново се качва на шкафчето, защото му предстои финалното късане на носачите. Те са проверени щателно преди това, дали са здраво зашити, защото това е от голямо значение за качеството на спектакъла. Зад него минават двама души, които закачат коланите си на носачите и ги обтягат. В този момент новото старо куче започва съвсем леко да се накланя напред. Накланянето продължава до момента, когато носачите се скъсат от тежестта на тялото му. Ако носачите са зашити слабо, те бързо се късат и човек скача лесно на краката си. Ако са зашити здраво обаче, те се късат едва тогава, когато нещастникът се е наклонил прекалено много и тогава той неминуемо се залепя по лице на пода с цялата си тежест. Одобрителни възгласи и още поздравления. Така без носачи, пребит като псе и замаян, новобранецът се превръща в старо куче и отива да пие с останалите, с които е вече равен по “ранг”. Едно е сигурно. Дълго още ще помни окучването си и вероятно ще се гордее с него.

Как продължава нощта по-нататък? Това вече съм го писал.

Read Full Post »

Older Posts »