Артистите, Хасан и съселянина

Сградата на театъра е великолепна, но занемарена. В този си вид напомня на градска баня. Иначе и отвътре е прекрасна. Първата вечер: кръчма, мастика, чалга. На сутринта несвяст. Малко по-късно свяст. Малко пиеса. После покрай пиесата печено агне. Актьорите доволни и щастливи. Не играят. Пият и ядат агнешко. Следващия ден същото. Местен сноб, тежкар. Златни ланци, пръстени, шкембе. Всички му обръщат внимание!Дори не е чувал думата меценат, но го раздава нещо подобно. Иначе е юрист или полицай, или и двете. Мечтае да превърне Хасково в Единбург на Балканите. Идиот.

Реклама

Read Full Post »

Никола

Без дата. Юли. 2000.

Последната седмица: Хасково, Арда, Родопи. Естествено нищо ново. Човек си носи мизерията, а сценариите са типови, само дето декорите се сменят понякога. Един път по-бързо, друг път по-бавно и не толкова често, нито пък с необходимост.

С голяма раница отивам към Сатирата. Пътувам в трамвая и хоп! Един лудичък. И точно за мен да се лепне, както почти винаги всъщност. Сигурно и аз съм луд, та ме надушват. Технически погледнато, май аз му се лепнах. Беше си седнал човекът, а аз отгоре му с раницата, бух! Само дето не му смачках краката. Ама няма как, нали е градски транспорт, пък било то и през 2000-та година. А пък той хитрец. В началото нищо не казва. Чак след две спирки ми вика: „А те, американците, са децата на света!“. Да, ама аз не го чувам от първия път. Чувам само едно „бъра-бъра“, но веднага ми става ясно, че на мен говори и няма да пита за някакви си спирки и посоки, а сериозен разговор започва. И му викам: „Извинете, господине, ама не ви разбрах“. А той неговата си знае и повтаря: „Американците, те са децата на света“. И аз какво да му кажа? „Добре“. И го гледам, хич не изглежда откачалка. Широко чело, светли очи, облечен хубаво. На пръв поглед нито тъпак, нито маниак. Само светлите му очи леко помътнели. Аха, казвам си, пиян е. Защото аз много на такива съм попадал. Умни хора и като се напият започват да разправят, че са собственици на Серенгети, че са разгадали световния заговор и прочие тънкости. И той като тях не спира: „Ама, обичам я! Тя развод иска, а аз й казвам: „Добре бе. Ще ти дам, ама аз те обичам“. Как да го махна това? Не става. Разби ми сърцето“! Аз кимам съчувствено. Не е като да не му влизам в положението. И говори логично, без да бръщолеви и заваля. Май не е пиян. Нито дума за Серенгети или световен заговор.

–   Ти, в Лондон бил ли си? – пита.

–   Ами, не съм бил – казвам му откровено аз.

–  Мммм, страшно! Страшна работа – и пак млъква. После ми хвърля хитър поглед и продължава.

–   Хубаво, че не завиждаш. Това  е добре.

И аз си мисля, че е добре. Усмихвам се, а той ме гледа и продължава.

–   А ти къде си бил в чужбина?

Брей, казвам си, как ме усети. И му разказвам без много подробности. А той съвсем не е тъп. Направо си му личи. Само малко тъжен изглежда. И както не става въпрос за това, казва:

–    Сега остава и децата да ми бият табана и съвсем ще ми разбият сърцето.

Аз не мога нищо да му кажа. Малко преди „Раковска“ му пожелавам късмет и всичко хубаво, както си му е реда. Две девойки в близост ни гледат в пълно недоумение.

–    Аз съм Никола, а ти?

–    Ясен.

Половин час по-късно пътуваме в юлската жега с Пламен и Николета Малчева към Хасковския театър, за да правим нещо сатирично с Вазов. А на мен нещо хич не ми е сатирично. Се Никола ми е в главата.

Read Full Post »

ЩЕ СТРОИМ ДЕКОР!

16.VII.1999

μεταφορά – (гр.) „пренасям“

От една седмица работя като общ работник в една кинопродукция. Това ми е втората подобна работа. Първата беше във филма на Черкелов “Стъклени топчета”. Сега строя декор за някаква френска историческа тъпотия за Цезар, Галите и пр. Декорът е голяма крепост в Бистрица, непосредствено до микроязовира.

Строя крепости и чакам виза. Горя на слънцето, докато пренасям от едно място на друго ритловици, летви, талпи, дъски и пр. дърводелски средства. Майсторите са ужасяващо прости и ми напомнят за Грудово, с тази разлика че са самовлюбени и с огромно самочувствие. На края на филма идват надписите, където към края са и техните имена. Това било нещо гигантско. Да се смееш ли, да плачеш ли? И все пак тяхната простотия е по-поносима от претенциите на някои университетски и “културни” персони. Фалшивото самочувствие на хамалите, чиито имена излизат на края на филма, е много по-разбираемо от това на ¾ от вишистите в България. Първите поне знаят какво правят.

Потя се, задъхвам се, изгарям на слънцето, докато участвам в издигането на гигантски декор – нещо, чиято цел е да изглежда това, което в действителност не е. Крепост. Това е чудесна метафора, но в буквален смисъл – пренасяне, което вече седмица мачка кокалите и мускулите ми. А вече като истинска метафора (в преносен смисъл) същото това добре илюстрира цял един modus vivendi. Всички се трудим над бляскави декори, зад които стърчат ръждиви пирони и паянтови дъски. Това, че няма начин да сме актьори, герои някакви, изобщо не го споменавам. То е ясно. Ние сме в най-добрия случай сценични работници на хонорар. А зад декорите, едно нищо. Най-големият проблем в живота на младия българин всъщност дори не е това, че се труди като хамалин над разнообразни декори, фасади и ментета на чужди продукции. Основният проблем е, че има съмнение дали съществува някаква продукция изобщо, без значение дали историческа драма, комедия или порно филм, в която да се използва направеното. Вапцаров е имал хубавата илюзия и таланта да напише “Ще строим завод”. Ние можем само да кажем “Ще строим декор”!  Излиза още и така, че ние хамалите, майсторите на метафори, сме единствените свидетели на собствените си напълно безплодни усилия. Единствените, пред които можем да се похвалим, са другите майстори, които, също като нас, влачат талпи под слънцето. И всички знаем, че това, което правим, само изглежда, без в действителност да е. Вероятно има някакъв смисъл, само че аз не мога да го открия. Или по-скоро не искам да го откривам, защото ме е страх от откритието, което ще направя.

Затова ми се пътува и ми се иска да сменя модуса на вивендито, да ме прощават пуристите за поредното словоеволие. Пътуването в случая обаче е бягство от себе си. И с това вече е обречено. Никой не може да избяга от себе си. Само се заблуждавам, че мога да съм нещо друго освен работник, декоростроител, майстор на сцени, на които никога няма да играя. Мисля си наивно, че когато се подкарам по пътя, тогава ще оставя строежа си и ще стъпя на чужди, непознати декори. Така от работник искам да се кандидатирам за актьор, да стъпя на сцена и да вляза в роля, пък била тя и епизодична. Всъщност единственото, което ще се промени, когато избягам, е че ще строя собствените си безсмислени декори някъде другаде. Няма да съм избягал никъде. Само ще съм преместил работилницата си.

Мрачен е Вапцаров, въпреки илюзиите, че с „другарите“ си ще строи „завод за живота“. Такъв живот излезе от този „завод“, че да му се доплаче на човек. Сещам се един виц: Попитали Радио Ереван дали има живот на Марс. Веднага получили отговор: „И там няма!“. Иначе Вапцаров е точен:

Децата ни мрат

в задушната смрад

със жадни за слънце очи.

А ние? – Бездушно

превиваме врат

и мълчиме,

позорно мълчим.

Прокарахме мрежи

и в тях укротена тече,

да, нашата кръв

преминава

        в проводните мрежи

                         и движи живота

а той ни помита,

              влече

и ние го гледаме

               с тъпа, наивна

                            небрежност.

Read Full Post »

Как съм вървял по дяволите преди 15 години?

12.II.1998 София

Казвам си злобно: “Всичко да върви по дяволите”!

Желанието да се махна някъде става непреодолимо. Проблемът е, че искам да се махна колкото от мястото, толкова и от самия себе си. Аз съм България, а не в България. Мизерен, дребен и безпътен. Безпътен, просто защото нямам друго място, на което да отида, а моето собствено ми е опротивяло. Ако беше стая, щях да го подредя, колкото и скромно да е обзавеждането, колкото и да ми липсва вкус. Но стая не е, а цяла държава. Аз съм вирусоносител на всичко, което ме отвращава тук и съответно, което ме отвращава в мен самия. Не са ми чужди нито завистта, нито злорадството, нито омразата или гневът. И един куп други неща. В един автобус, в който пътувах, се лееше чалга. В следващия момент осъзнах, че си тактувам с крак. Не знаех, как да реагирам на себе си.

Вече съвсем не знам къде се намирам. Родина ли е, или мазна кръчма, джендем ли някакъв, или бардак? Освен, че не знам кой съм, вече не мога да разбера и къде съм! Като всички сънародници страдам от тежка амнезия. Може би съм никой. И все пак не може съвсем да съм никой. Все нещо трябва да бъда, защото е невъзможно да съм абсолютно нищо. Такива работи с нищото минават само при Хегел, диалектиците и Хайдегер, но аз всички тях не ги долюбвам много. С диалектици дори не можеш и да се напиеш както трябва, защото те и без алкохол непрекъснато са раздирани, разпаряни, разкъсвани и пр. деформации от противоречия, а после пак събирани, синтезирани и автентично биващи в резултат от същите тези противоречия. Значи все пак съм нещо. Човек? Да, ама на фона на няколко милиарда парчета от същия вид, това си е направо едно нищо.

С Бог нещата също не вървят хич на добре. Мога да не знам кой съм, но ми е пределно ясно, че хич не съм цвете за мирисане. И ако при цялото ми старание да бъда по-добър, резултатът е този, то … тури му пепел! Ако Бог ще ми държи сметка, по-добре още сега, отколкото да ме мъчи в тази кочина още неопределено време. Просто това съвсем не би имало смисъл, кой каквото ще да ми разправя от позициите на постно-пречистени право-славни надежди за спасение в отвъдното нищо.

Ами ако, освен че не знам кой съм, се окаже, че сме двама или повече? Ако не съм сам? Често пъти сякаш споря със себе си! Мъчна работа ми се струва това. Хубавото е само, че мога да поръчвам за двама, а може и трима. “Келнер! Две двойни, че не съм сам”!

Read Full Post »