Артистите, Хасан и съселянина

Сградата на театъра е великолепна, но занемарена. В този си вид напомня на градска баня. Иначе и отвътре е прекрасна. Първата вечер: кръчма, мастика, чалга. На сутринта несвяст. Малко по-късно свяст. Малко пиеса. После покрай пиесата печено агне. Актьорите доволни и щастливи. Не играят. Пият и ядат агнешко. Следващия ден същото. Местен сноб, тежкар. Златни ланци, пръстени, шкембе. Всички му обръщат внимание!Дори не е чувал думата меценат, но го раздава нещо подобно. Иначе е юрист или полицай, или и двете. Мечтае да превърне Хасково в Единбург на Балканите. Идиот.

На следващия ден обратно с Москвича на Пламен към София, само че аз слязох на разклона за Асеновград и тръгнах по Родопи. Страната ми е една голяма руина. Съществува някакъв интелектуален каймак, не мога да си изкривя душата да го нарека „елит“, който се е събрал в София и другите по-големи градове. Тези хора така са загорели и залепнали там, че нямат никакво усещане за това, което става в България. Вероятно не ги и интересува. Тъжно е, защото действителността може да бъде игнорирана, но не и скрита. Как, като сме част от нея?

Онова, което видях по родопските села и което някои хора споделиха, е трудно да се опише с помощта на клишета от рода на „София не е България“. Много по-сложно е. Сега, докато се чудя в една от аудиториите на СУ, как да опиша всичко това, все едно пиша тема за кандидатстудентски изпит, а всъщност се опитвам да понеса действителността и може би да се оправдая някак за това, че съм част от нея. Мога да го направя, но някак накъсано, с помощта на фрагменти.

Първи фрагмент:

Има един-единствен автобус от Смолян до село Мугла и то не всеки ден. Имах късмет, защото бях случил един от дните, когато имаше рейс нагоре. Ако не беше така, трябваше да вървя 20-25 км. пеша. Ако искаш. Шофьорът се казваше Асен (всъщност Хасан). Ведро лице и хубав глас, мъж между 30 и 40 години. Той заразказва, без да се оплаква, как, когато е бил ученик, в селското училище е имало над 500 деца. Сега, разбира се, училището било затворено, а в цялото село имало работа за около 20 човека в горското стопанство. И други хубави неща от този сорт. На предната седалка до него се тресеше някакъв негов съселянин, който слушаше внимателно разговора, но избягваше да ме поглежда. Аз все по-малко имах какво да кажа, а Хасан говори, говори  и млъкна. Пътят беше толкова разбит, че едва се влачехме. За сметка на това местността наоколо беше приказно красива. По едно време започнах да съжалявам, че не съм тръгнал пеш. Щях да се движа само малко по-бавно от автобуса.

Последваха още няколко реплики по адрес на „управниците“, две-три думи за чудната метафора за пътя към Европа, която така успешно смени другата метафора за настъпващото светло бъдеще. Ако искате да видите на какво сме заприличали по пътя за Европа след недочаканото светло бъдеще у дома, заповядайте в Родопите. Бих препоръчал маршрутите из населените места в планината на всички „Euro passengers”. Да вървят по дяволите!

Окончателният край на разговора беше сложен от съселянина на Асен/Хасан, който ме погледна предпазливо, без злоба и каза: „Абе, да има една атомна бомба да я пуснат над София“… Естествено нямаше какво да кажа. Хасан измънка нещо под носа си. Нещо от рода на това, че софиянци не били виновни, но хич не беше убедителен. Сетих се за Никола и някак си неговата тема никак не се вписа в темите на родопчани. Два свята, един до друг и без допирни точки.

Реклама