12.II.1998 София
Казвам си злобно: “Всичко да върви по дяволите”!
Желанието да се махна някъде става непреодолимо. Проблемът е, че искам да се махна колкото от мястото, толкова и от самия себе си. Аз съм България, а не в България. Мизерен, дребен и безпътен. Безпътен, просто защото нямам друго място, на което да отида, а моето собствено ми е опротивяло. Ако беше стая, щях да го подредя, колкото и скромно да е обзавеждането, колкото и да ми липсва вкус. Но стая не е, а цяла държава. Аз съм вирусоносител на всичко, което ме отвращава тук и съответно, което ме отвращава в мен самия. Не са ми чужди нито завистта, нито злорадството, нито омразата или гневът. И един куп други неща. В един автобус, в който пътувах, се лееше чалга. В следващия момент осъзнах, че си тактувам с крак. Не знаех, как да реагирам на себе си.
Вече съвсем не знам къде се намирам. Родина ли е, или мазна кръчма, джендем ли някакъв, или бардак? Освен, че не знам кой съм, вече не мога да разбера и къде съм! Като всички сънародници страдам от тежка амнезия. Може би съм никой. И все пак не може съвсем да съм никой. Все нещо трябва да бъда, защото е невъзможно да съм абсолютно нищо. Такива работи с нищото минават само при Хегел, диалектиците и Хайдегер, но аз всички тях не ги долюбвам много. С диалектици дори не можеш и да се напиеш както трябва, защото те и без алкохол непрекъснато са раздирани, разпаряни, разкъсвани и пр. деформации от противоречия, а после пак събирани, синтезирани и автентично биващи в резултат от същите тези противоречия. Значи все пак съм нещо. Човек? Да, ама на фона на няколко милиарда парчета от същия вид, това си е направо едно нищо.
С Бог нещата също не вървят хич на добре. Мога да не знам кой съм, но ми е пределно ясно, че хич не съм цвете за мирисане. И ако при цялото ми старание да бъда по-добър, резултатът е този, то … тури му пепел! Ако Бог ще ми държи сметка, по-добре още сега, отколкото да ме мъчи в тази кочина още неопределено време. Просто това съвсем не би имало смисъл, кой каквото ще да ми разправя от позициите на постно-пречистени право-славни надежди за спасение в отвъдното нищо.
Ами ако, освен че не знам кой съм, се окаже, че сме двама или повече? Ако не съм сам? Често пъти сякаш споря със себе си! Мъчна работа ми се струва това. Хубавото е само, че мога да поръчвам за двама, а може и трима. “Келнер! Две двойни, че не съм сам”!
Ферментация 