Минавахме покрай някакъв град, или покрай едно село, или не! Може би останки от фабрика или свинарници, или обори, или просто къщи някакви. Не помня добре. Беше януари, грееше слънце и едно топло, топло. Пролет, ще кажеш, дошла е. Стените на къщите, осветени от яркото слънце, приличаха на големи киноекрани, но лишени от своите образи вехти, красиви герои и пищни ефекти. Празни екрани. Пусти и бели стени без надпис или графити, без лозунги от различни епохи, без драскотини, без вулгарните надписи даже. Чисти. На една от стените имаше нещо. Мъж. Клекнал, черен, със сиви коси и черна брада. Не седеше, нито стоеше. Присъстваше някак си, клекнал, допрян с гръб о стената като герой от немите филми, който прекрачил реалността през екрана, не може да се върне обратно. Беше навел главата си толкова ниско, че с брадата си бодеше сърцето в плитчините на ризата. А може би изобщо нямаше сърце, а само дрехи – мазни и черни, скриващи цялото нищо. Без ръцете. Имаше само сиви ръце и глава, килната над черната зев под яката. Сиви ръце, просто отпуснати, увиснали над коленете като мъртви питони. И десет пръста, чиито изпочупени нокти лъщяха в киносалона на януарското слънце. Сякаш заспал, но не спеше. Гледаше от тъмни отвори нищото. Ето го! Тъкмо и аз да го зърна, колата забърза напред и кадърът слънчев отмина във времето зад дясното рамо по пътя за Мездра.
12.01.1998
Ферментация 
Вашият коментар