22.VIII.1996
Беше през лятото в Созопол, в градския кенеф до църквата. Смрад. Бургазлията сбърчи нос заради вонята, но бързо го обзе примирение, защото осъзна, че тя беше неизбежна. Беше обществен кенеф все пак, а и обонянието бързо се адаптираше, губейки своята чувствителност. Бургазлията отдавна беше престанал да възприема някои тоалетни като тоалетни. Думата “кенеф” далеч по-адекватно залепваше за пространството и се сливаше с него. Хем миризливо, хем звучно някак си. Кенеф. И то какъв!
“Какви са ти перспективите с тази философия?” – го беше попитал преди година Плешивия. Само честолюбието на Бургазлията му попречи да отговори с най-разпространената дума в началото на 90-те – “нямам”. Да учи философия в София, това звучеше гордо, но като го питаха за житейските му перспективи след университета, той се чувстваше неудобно. Отговаряше уклончиво, а философската му гордост се топеше като бучка свинска мас в нагорещен тиган. Гордостта не само се стапяше, но и това, което оставяше след нея понамирисваше на свинско. “Какви ще ги дробя след това?” – питаше се той без никаква гордост. Като всеки, който не може да се оправи със собствената си перспектива, той се зае търпеливо да чака просветление. И то дойде. Там, в Созопол, в градския кенеф.
Беше го подпряло. Ама яко! Друга звучна дума от турския речник се въртеше в главата му – “зор”. От усилието да се стиска, по челото на Бургазлията изби студена пот. Той забърза със ситни крачки и някак сковано, само за да открие с ужас, че кенефът беше още затворен. Това сякаш го мобилизира, но съвсем за кратко, след което зорът го стисна отново за гърлото. Седеше на пейката пред вратата и преглъщаше сухо до един едър циганин.
– Извинете! Знаете ли кога отваря? – попита Бургазлията, полагайки огромно усилие да не звучи нервно.
– Е па, секи момент ше дойде. И аз го чакам.
Циганинът се усмихна дружелюбно в знак на съчувствие.
Бургазлията мислеше трескаво. Паркът беше открит и малък, плажът също. Наоколо просто нямаше друго място, където да се облекчи. И все пак всяко друго място беше по-добро от собствените му панталони. Но пред очите на всички беше просто немислимо. Даде си сметка, че никого досега не е чакал с подобни трепети както този неизвестен човек, който отваря вратата към кенефа. Нито гадже за среща, нито дори уволнението си от казармата не беше очаквал така напрегнато. Беше като някакъв страстен поклонник пред затворените врати на храма. Разочарован, очакващ, разтреперан. И ето че накрая дойде! Леко накуцващ, бавен като необходимостта, с хитра усмивка под добре оформен мустак, по-черен и от дявола.
– Аре бе, брат! Ше се насерем тука докато те чакаме – провикна се едрият циганин и скочи от пейката.
И двамата с Бургазлията се втурнаха по стълбите като ученици в междучасие.
След като всичко приключи, Бургазлията с омекнали колена и преродено чувство за хумор се разплати с циганина – собственик, наемател или Бог знае какво на кенефа.
– Абе, човек! Ти си най-ключовата фигура тук след кмета. Що закъсняваш така? Лошо можеше да стане.
– Еее!
С това възклицание циганинът всъщност се опита мъдро и накратко да каже: “Съжалявам, шефе! Лошо стана. Така и така, ама станалото – станало. К’во да напраим сеа? Нали не си се оплескал, значи. Лошо няма…”. Беше рано и още не му се говореше толкова, особено на български. Ухили се и заглади мустак. После излезе на чист въздух, извади най-дългото цигаре на света, запали дъхава цигара и забрави за съществуването на Бургазлията.
На следващия ден Бургазлията пак клечеше на същото място, но всичко си беше напълно обичайно, без напрежение и драматизъм. В кенефа смрад, но неизбежна. Беше обществен кенеф все пак. Неясно защо, но точно на това място и точно в тази поза той се замисли за практическите ползи от прочита на “Критика на чистия разум”, което отново го върна към темата за перспективите. Изведнъж мисълта на Бургазлията ускори своя ход и стана някак хем по-широка, хем по-дълбока от обичайното. Ако мислите бяха водоеми, то в този момент, в кенефа на Созопол, се намираше едно огромно и дълбоко високопланинско езеро. Пред ума му се заизреждаха житейски възможности, роли, сценарии. Той с облекчение виждаше как излиза от кенефа на живота, но и как неизбежно всеки път след това се влива обратно в него. Кръговратът беше неизбежен също като яденето и отделянето. И така всеки божи ден, като се изключат моментите на запек, които сами по себе си са източник на други безпокойства.
Във философския факултет в София поне се беше научил да бъде честен към себе си, а още повече, докато клечеше със свалени гащи над дупката. “Кога и къде другаде в днешно време човек остава сам със себе си?” – питаше се Бургазлията. Мислеше толкова отговорно, колкото беше възможно да се мисли единствено и само със свалени гащи пред съда на собствения разум. И това, което мислеше беше важно – житейските му перспективи. За съжаление те неизбежно гравитираха около кенефа. “Вътре съм отвсякъде и завинаги” – помисли си той и с това сякаш огромен товар се свали от раменете му. А и караката му вече започваха да изтръпват. За секунда Бургазлията съзерцаваше тъпо надписите по стените. Обичайните цинизми. На вратата, на нивото на очите в клекнало положение, беше изписан с пръст и говно популярен социалистически лозунг: “МИР”! И тогава му светна.
“След като метафората на моя живот е кенефът – мислеше си той – значи най-доброто за мен би било да съм този, който се разпорежда с него, който го отваря и затваря. Най-важният след кмета, а когато има зор, дори по-важен”. С помощта на едно генерално обобщение Бургазлията стигна до заключението, че този, който държи ключа към кенефа, може да се окаже дори по-важен и от президента. Проблемът за перспективите беше решен. След като завършеше философия, щеше да отвори градски кенеф. В центъра на София, в най-голямата смрад. В градинката на “Ангел Кънчев” и “Солунска”. Неговият кенеф щеше да блести от чистота, да работи денонощно и никога да не затваря. Вътре, приятелите от художествената академия щяха да го изрисуват и украсят. По таваните на умивалните, или даже на пода, щеше да има фрагменти от картини като “Атинската школа” например. Кабинките щяха да са широки и уютни, с материали за писане и рисуване. По стените във всяка от тях щеше да има лавици с философска и художествена литература. Всеки щеше да може свободно да чете и да твори в кенефа, докато е насаме със себе си. По снежнобелите тавани щеше да има мъдри и велики мисли на велики философи, известни и не толкова известни. Поне за малко, влизайки в неговия кенеф, всеки човек щеше да открива по някоя истина за житейския кръговрат. Щеше да има и епитафии на преходното. “Тук почива трудът на готвача“ – мислеше той. За пръв път това място нямаше да носи името “кенеф”. То щеше да е оазис. Ухаещ на пролет, оазис на културата и творческата свобода в самия център на смрадливия и мръсен столичен кенеф. Бургазлията най-после откри своето предназначение. Вече не се боеше да признае пред себе си и пред другите, не само каква е неговата перспектива, но и къде е неговото щастие. В кенефа.
Ферментация 
🙂