Архивите – няколко асоциации и причини за респект

Още в самото начало правя следното уточнение: В ТОЗИ ТЕКСТ НЕ СТАВА ДУМА ЗА АРХИВИТЕ НА ДС!

Иначе обичам да се ровя из архиви. Когато обяснявам на приятели или на студенти колко вълнуващо може да бъде това, те често пъти реагират с недоумение и дори със скрита ирония. Понякога необходимостта да обясняваш едно и също, за да разсееш недоуменията уморява. Ето защо слагам и този текст по-долу.

Архивни асоциации

Знам една труднодостъпна зона, където библиотекарите са се отказали от суеверия и безполезен навик да търсят в книгите смисъл, смятайки, че е все едно да се търси смисъл в сънищата или в безредните линии на ръката…

Х. Л. Борхес

Архивът не е библиотека

Библиотеките съхраняват и предлагат завършени текстове, които са независими едни от други. Книгите там говорят сами за себе си. Архивът се състои от друг тип текстове, които са свързани помежду си и които имат смисъл в това, че взаимно се поясняват с други текстове. Там се откриват следите, които авторите са оставили докато са създавали книги за библиотеките. И тъй като измислянето на книги е творчески процес, неотделим от живота, следователно в архивите може да се види онова житейско многообразие, което иначе остава скрито в книгите и творческата биография на един автор.

Архивите са въплътена история.

Освен в паметта на хората, историите оставят следи, които са съвсем конкретни и осезаеми. Подобно на белезите, белите коси, линиите по лицето и ръцете, на които е отпечатана биографията на отделната личност, така и конкретните документи, текстове и създадени от хората предмети указват към историята на едно общество. Архивите са пространството, в което тези следи се събират и подреждат, като историята там не се разказва, а се вижда. В този смисъл архивите са своеобразна машина на времето, която е на разположение на всеки изследовател. Съвестният историк по необходимост е изследовател – не само добър интерпретатор и аналитик. Последното го родее с откривателите и детективите (следователите), а архивът се оказва мястото за наблюдения и събиране на улики.

Архивите са институционално организирана памет.

Колективната памет се нуждае от постоянно възпроизвеждаща се и устойчива структура. В архивите се организират и институционализират фрагменти от паметта  по начин, който ги прави еднотипни и еднакво достъпни. Архивът е мрежа от поясняващи се знаци и конкретна форма на едно безкрайно многообразие.

Архивите често са застрашени от унищожение

Често пъти в живота на хората и обществото се появява заблудата, че настоящето може да се направи по-добро, приятно и безболезнено, ако от него се отстрани миналото или части от миналото. Унищожението на архивите е форма на обществена лоботомия.

Архивите са отдел, стая, шкаф, папка във всяка организация.

„Архив“ е двузначен термин. От една страна се разбира мястото, където са събрани текстовете и свидетелствата, а от друга самите свидетелства и документи. Тези две значения обаче се оказват неразделни в понятието за архив. Един документ или поредица от документи, колкото и ценни да са те, не са архиви до момента, в който не попаднат на място, където да са във връзка с други документи.

Архивите са прашни.

Няма основателна причина да се смята, че архивите са по определение прашни. Вероятно става дума за предразсъдък, който се корени в лошата поддръжка на някои архивни фондове и липсата на широк читателски интерес.

Архивите се състоят от подредени архивни единици.

Архивите не са просто склад, в който се помещават безразборно струпани на едно място единици. Отделните фрагменти в архива имат своя смисъл, едва когато се отнасят към другите фрагменти и към целия архив като цяло.

Архивите говорят на много езици.

Архивът няма свой собствен език. Той винаги е заимстван и непрекъснато се променя според конкретните текстове. Многообразието е една от основните характеристики на архива. Макар и еднотипно подредени, документите са толкова различни, колкото и авторите на текстовете, които ги съставят. От друга страна в архивите се откриват начините, по които тези различия се свързват и взаимодействат. Там еднакво съжителстват на съседски начала близки и несъвместими гледни точки, напълно непознати, непримирими врагове или близки приятели. Предизвикателство е да се открие общото в това многообразие. В архива се виждат допирните точки, които показват не само разлики, но и сходства, и взаимодействия. Пресечните точки показват как функционира това многообразие на фона на общия културен контекст.

Архивите са непредсказуеми – никой не знае какво може да „изскочи“ от там.

В архива има всичко. Там където за един изследовател няма нищо съществено, в същото време за друг може да се крие отговор на проблем или загадка. Историкът, който е въоръжен с познание, подходяща гледна точка и чувствителност, може да открие нови истории там, където на пръв поглед не се случва нищо. В зависимост от целта на разследването и интерпретацията, която прави (из)следователя, едни свидетелства се разчитат като несъществени, докато други се превръщат в улики, разкриващи убиеца или смисъла на действието. Едно и също нещо в архива има различна стойност според гледната точка на всеки изследовател. Докато има различни изследователи, възможността за нещо ново ще е винаги реална.

Архивите не лъжат; независимо от намеренията на тези, които ги използват.

Поради това че са въплътена история, архивите не се променят от интерпретацията. Независимо как се тълкуват, свидетелствата остават неизменни и сами по себе си не заблуждават. Заблуждават се хората в своите тълкувания. Възможно е в архива да има фалшифициран документ, но като архивна единица той е неутрален – нито верен, нито неверен. Той просто е.

В архивите се „рови“.

Търсещият в архива никога не е напълно сигурен, какво ще намери. Обикновено обаче е сигурен, какво иска да намери. С това той прилича на иманяр, който копае на различни места в търсене на скрито съкровище. Всяко ново място се подбира чрез някаква прецизно изчислена схема или карта, а когато там не се намери нищо, се приема че е допусната грешка и схемата се построява наново. Съществуването на съкровището обаче никога не се поставя под въпрос.

Архивите би трябвало се даряват.

Значимите личности в една култура рядко се захващат със съставянето на собствения си архив. В най-добрия случай, с чувство на добре (или зле) свършена работа, те грижливо събират онова, което са направили. Събраното се превръща в архив, едва когато някой друг се захване с него. Обикновено това става след смъртта на автора. Архивът на един човек се ражда с погледа и оценката на другите и то тогава, когато този човек вече го няма, когато няма възможност да бъде попитан какво е искал да каже. Личните архиви си остават до голяма степен скрити, а от там и далеч от оценката на другите до момента, в който не се покажат или  поставят в някой архив, разбиран като място, в което се намират множество лични архиви. Тогава те попадат в мрежата на архива, където могат да се видят и изследват от съпричастни хора. Обикновено това се случва чрез дарение. Така семейните наследници прехвърлят архивите към един друг тип наследници, които условно могат да се нарекат „духовни“.

Архивите на електронните файлове най-често са в ZIP и RAR формати.

ZIP и RAR са формите, които ни позволяват да „натъпчем“ един документ или поредица от документи така, че да не заемат много място във виртуалното пространство. Архивирането и разархивирането на електронни файлове обаче няма пряка връзка с настоящата тема, независимо че в този смисъл често се употребява терминът „архив“.

Смисълът на архивите е в употребата им.

Ако в архивите не се рови достатъчно, ако те не се отварят от време на време или са недостъпни, тогава материалите, които ги съставят, престават да бъдат извори и се превръщат в музейни експонати. Разликата между музейния експонат и документа от архива (архивната единица) е в това, че експонатът може да бъде ценен сам по себе си и без да е изложен в музей. Той е за гледане, а не за използване. Ако архивът не „работи“, той престава да бъде архив и се превръща в музей.

Архивите са ценност.

Реклама