Дългът към удоволствието

Очевидното не се нуждае от обяснения. Стремежът към удоволствие е едно от тези очевидни неща. Не е толкова лесно обаче да се обясни специфичното място, което удоволствието и стремежът към него заемат в живота на всеки човек. Има цели философски и религиозни системи, които напълно го отричат, докато в същото време други го издигат в основен принцип на морала. Отделно стоят въпросите за видовете наслади; телесни или душевни; за това дали при тях количеството, или качеството е по-важно; дали трябва да се ограничават и съответно къде стои трудната граница между удоволствието и неудоволствието, които взаимно се предпоставят. Все сложни въпроси, които могат да се поставят и се поставят тогава, когато говорим за вино и хранене. Освен това нагласата на хората към всички други удоволствия се променя с течение на времето. С напредването му сетивата отслабват и много неща, които са били източник на радости, след време стават невъзможни или безинтересни. С храненето обаче не е така – то е първото и последно удоволствие на човека, което го съпътства от самото му раждане до смъртта. Никой не би отрекъл простия факт, че за нас храненето е равносилно на живот, нещо повече – то е необходимост. Как да превърнем необходимостта във възможно най-голямо удоволствие? Човек дължи най-малкото известно внимание на тази тема.

„Дългът към удоволствието“ е дебютният роман на Джон Ланчестър, излязъл през 1996 година. Британската критика веднага превръща книгата в литературно събитие, което бързо става известно на световната публиката, включително и в България, където е преведена само две години по-късно. На пръв поглед това е готварска книга, но само на пръв поглед. В нея могат да се открият не само блестящи кулинарни и естетически бисери, свързани с имената на огромен брой ястия, тяхната история, сервиране, употреба и злоупотреба. Бракът между храната и виното, както и мястото където той най-често се извършва – ресторантите, са също често срещана тема на страниците на романа, но и това не го изчерпва. В крайна сметка това е роман за нещо, което всеки един от нас дължи на себе си – удоволствие. При това става въпрос за удоволствие от храната, виното и културата на общуване покрай тях. Един от най-хубавите нюанси още в самото заглавие е, че хората не само се стремят към удоволствието, но и по определен начин са задължени към него. В тази връзка културната употреба и съчетанието на добре приготвената храна и вино са задължаващи за онези, които могат да си ги позволят разбира се. Доброто вино ни задължава да се стремим към удачното му съчетаване с добра храна и обратното – изисканото ястие е самотно без подходящото за него вино. Неспазването на това изискване и неподходящите комбинации ощетяват както храната, така и напитката. Доброто съчетаване на двете неща е въпрос на изкуство. Интересно е, че думата, която се употребява за това умение в английския език е същата, която се използва и при сватосване. Ако съчетанието е неподходящо, тогава или бракът е провален, или вечерята безвкусна. Ето защо не е лесно да си добър сватовник, както между другото и добър ресторантьор.

Както всеки дълг, така и дългът към удоволствието изисква някакво усилие и жертва. Тук се вижда добре парадоксът в тази фраза, защото сами по себе си и усилията, и жертвите най-често са неприятни. Те си струват обаче с оглед на едно по-трайно и качествено състояние на удовлетворение. Разбирал го е още Епикур – най-великият хедонист в историята, който е бил против крайностите и който днес би ни посъветвал, че е много по-добре и приятно да изпиеш една бутилка, отколкото десет; че е много по-мъдро да се насладиш умерено на храната, отколкото да преяждаш с нея. Вероятно и в случаите на крайности човек изпитва някакво удоволствие, но то не е онази наслада, която достойния човек дължи на себе си. Ето защо едно от най-важните изисквания на дълга към удоволствието е мярата.

Няма съмнение и че в тази мъглява област на вкуса, където всеки сам е законодател на собствените си предпочитания, задълженията към удоволствието изискват знание и опит. Не можем да очакваме умереност и изтънченост от сина или дъщерята, които току-що са навлезли в пубертета. Спомням си колко беше потресен мой познат, който забравил да прибере винената си колекция и оставил част от нея на достъпно място по време на щур купон, организиран от дъщеря му. Тази история със сигурност се е случвала повече от веднъж и не само с моя познат. Не беше обиден, защото бяха изпили скъпото вино, а защото след като приключили с водката, го пили от пластмасови чаши или направо от бутилките, докато същевременно хрупали кисели краставички.

Очевидно е, че не всеки може да бъде ценител, макар това да е въпрос само на желание и разбира се на някакво усилие. Последното в случая си струва. За щастие в културата, в която се намираме, не е задължително да притежаваме изключителното познание на ценителя, за да можем да изпълним дълга към собственото си удоволствие. За тази цел има авторитети, като в тази област най-популярен и влиятелен от тях е РЕСТОРАНТЪТ със своите мениджъри, готвачи, сомелиери и на последно място в редицата, но не и по важност – сервитьори. Всеки един от тях е ангажиран в изключително сложна верига, чиято цел е една – в качеството си на клиенти да изпитаме удоволствие. Тук обаче различните ресторанти са с различна тежест в качеството си на авторитети. Затова често ни е трудно да отговорим на въпроса „Къде ще обядваме“, който според Дъглас Адамс в неговия „Пътеводител“ е въпросът, характерен за последната и най-висша фаза в развитието на всяка велика цивилизация. Една от възможностите, която понякога крие лоши изненади, е менюто в ресторанта. То е толкова важно, защото ако се доверим на Ланчестър: „Менюто въплъщава антропологията на цяла една култура и психологията на отделния индивид – то е биография, енциклопедия, история на нравите“. Освен всичко това в него са посочени и цените.

Част от този текст е отпечатан в бр. 99 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.

 

Реклама