Опиянението и неговите видове

Не е задължително всеки, който пие да се напива. Не само че не е задължително, но не е и желателно. Това, което обаче винаги съпътства консумацията на алкохол е опиянението, а то от своя страна предизвиква усещане за наслада и приятни емоции. Поне докато не прекалим с употребата.

www.michaelgutteridge.com

Има една кратка, но поучителна история, която спокойно може да се включи в репертоара от градски легенди в София. Ето какво разказва тя:

В един софийски парк, в долнопробна кръчма със съмнителна клиентела, периодично се стигало до пиянски сбивания и съответно до нежелано полицейско присъствие. От заведението опитвали какво ли не, но нищо не давало резултат и хулиганството продължавало. В крайна сметка съдържателят, в миг на вдъхновение, подкрепено вероятно от чаша вино, стигнал до спасителната идея. Той забранил да се сервира мастика и не след дълго пияниците се успокоили, побоите чудодейно престанали, а полицията се изнесла от терена. Зад поуката от тази история (”Не сервирайте мастика!”) стои ценна хипотеза. Според нея човек се опиянява по различен начин от различните питиета, които консумира. Въпросите, които би следвало да си зададем са: С какво е по-различно и евентуално по-ценно опиянението от шампанското в сравнение с мастиката например?; Дали опиянението действително се определя от характера на алкохола или зависи единствено от темперамента на човека, който го консумира?

Вероятно звучи странно, но най-големият немски философ – Имануел Кант, спира вниманието си на въпроси от подобен характер. В своята “Антропология от прагматично гледище”, публикувана за първи път през 1798 г., той пише следното:

“Всяко мълчаливо напиване, т.е. онова, което не поощрява общителността и взаимната размяна на мисли, е нещо позорно; както става с опиум и ракия. Вино и бира, от които първото само възбужда, а второто повече храни и насища както яденето, служат на общителното напиване; при което все пак имат тази разлика, че пиенето на бира е повече мечтателно затворено, често и недодялано, докато това на вино – весело, шумно и словоохотливо, изпълнено с хумор”.

Очевидно е, че дори Кант, известен със своята критичност, е склонен донякъде да подкрепи идеята, че видът на напитката влияе върху качеството на опиянението. Тази теза обаче не може да се поддържа радикално. В противен случай, ще се окаже, че един и същи човек, когато пие ракия, ще е склонен към усамотяване, докато друг път, когато е на вино, ще бъде общителен. Свидетели сме, че това рядко се случва. В най-добрия случай можем да се надяваме да открием общи черти при хората, които пият предимно едно определено питите и на тази база да направим общ извод за склонностите, които преобладават при тях. Например, ако се позовем на Кант: “Почитателите на бира често са недодялани” или “Пиещите вино са словоохотливи и изпълнени с чувства за хумор”. Ясно е обаче, че тези изводи не са необходими и са неприложими към хората, които в конкретния случай пият в еднаква степен и ракия, и вино.

Къде тогава следва да се търси разликата в опиянението от различните видове алкохол? Тя едва ли се крие толкова в самата напитка, колкото в атмосферата, която я съпътства. Има логика да смятаме, че атмосферата дори в буквален смисъл при употребата на мастика е качествено различна от тази при употребата на вино. И друг път е ставало дума за това, че виното носи със себе си специфичен контекст, който е неповторим в сравнение с други напитки. Добър пример е шампанското, което носи едно особено, искрящо и празнично опиянение. То е качествено различно от битовото замайване при домашната гроздова, от екзотиката при текилата или коктейла или от разхлаждащото, но тежко усещане, предизвикано от половин литър бира. Това е и причината виното да превъзхожда всички останали по качеството на опиянението, което предизвиква. Кант отбелязва, че то развързва езика, но след това бърза до добави: “Но то разтваря и сърцето и е материално средство за проява на едно морално свойство, а именно на чистосърдечието”. Едва ли можем да открием подобна атмосфера при мастиката, която лично аз иначе харесвам. Останалото са градски легенди.

Част от този текст е отпечатан в бр. 103 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.