Думите и виното

Преди два дни се видях с един стар приятел и една нова позната, като между няколкото бири стана и въпрос за вино. Приятелят ми, който е по професия психиатър, откри нещо шизофренично в начина, по който се описват вината. Да говориш за виното така (имаше предвид описанието в класациите тук), е като да описваш начина, по който звучи определен цвят, казва той. Шизофрениците често виждат звуци и чуват цветове.

И преди съм завиждал малко на възможностите, които се откриват пред сетивата на шизофреника. Много ми е интересно, как ли звучат зеленото, жълтото, лилавото? Не мисля обаче, че е необходимо да си шизофреник или да си на тежки халюциногени, за да опитваш и описваш едно вино. При всички положения обаче не е лесно. Можем да го помним дълго време и дори да го сънуваме, но е почти невъзможно да го представим на някой друг, ако той също не го е опитал. Повечето ценители единодушно отбелязват трудната среща на езика и виното, но малко от тях се интересуват от причините. Главната от тях е, че има граници, отвъд които езикът не може да премине, а виното се намира в пограничната бразда между възможното и невъзможното да бъде казано. Колкото и добре, и много, да говорим за едно вино или за една красива жена например, винаги след изказаното ще останат неща, които са се изплъзнали от властта на думите и са отказали да им се подчинят. Тази трудност се простира навсякъде, където говорим за вътрешни усещания и особено за тези, които са свързани с обонянието и вкуса. Опитайте се да обясните на някой, който никога не е помирисвал липа или не е чувал за кенгуру, какво е да ти мирише на липа и какъв е вкусът на кенгурска пържола. И все пак, как говорим конкретно за виното отвъд неговите лесно конвертируеми в слова качества - цена, сорт и произход ?

Ценителите се справят с този въпрос, като използват определен набор от приети думи и термини - това е техният специален език. Любопитният читател, би могъл да посети страниците на VINOTO където да се запознае с основите на тази специализирана лексика. Проблемът обаче е, че тя никога не е била достатъчно задоволителна, за да можем да споделяме впечатленията си от виното по същия начин, както споделяме мислите си за какъвто и да е друг материален предмет - последен модел спортна кола например. Това е така, защото между ограничения брой думи в езика и необятния свят на обонянието и вкуса съществува огромно празно пространство. Колко са прилагателните, които описват вкуса на нещо? Сладко, горчиво, кисело, солено, лютиво, сухо, сочно…. Изброяването не отива много далеч. Думите за миризми са още по-малко: Казваме, че мирише приятно, неприятно, злосмрадно, силно, слабо на липа например, но още с казването „на липа” разчитаме, че човекът отсреща все някога е помирисвал този цвят. Ако той няма подобен на нашия опит, сме безпомощни. Ето защо единственото средство, което ни остава, за да хвърлим мост между езика и виното са метафорите, а от там и въображението, което ни помага да ги правим.

Метафорите са пренос, експресен транспорт в света на езика, при който една дума се взима от обичайното й място и се отнася там, където нейната употребата е необичайна и условна, но необходима. Така когато казваме, че едно вино има ТЯЛО, което е КЪСО или ДЪЛГО, ОБЛО или ТЪНКО, взимаме думи от света на визуалното и ги пренасяме в сферата на вкуса. Разбира се виното е течност и в буквален смисъл няма как да има каквото и да е тяло. Още по-малко то може да е ЕЛЕГАНТНО, ИГРИВО или УМОРЕНО. Факт е обаче, че с помощта на тези необичайни думи можем да говорим за него и да се разбираме помежду си.

За виното се говори с метафори. Това приближава разговора за него до изкуството и съвсем не е учудващо, че добрите дегустатори освен способността да различават много и различни усещания, трябва да притежават и равносилната способност да ги изразяват. Да се говори за виното е поетично предизвикателство и към най-богатото въображение, което нито един специализиран език или предварително договорен набор от термини не може да замени. Тук е мястото да кажем, че истинските ценители на виното са чувствителни и дълбоко в себе си поетични натури. Ако не беше така, те нямаше да могат да говорят за своето увлечение и да го споделят с другите.

„Границите на моя език означават границите на моя свят”, пише някъде в края на Първата световна война Лудвиг Витгенщайн. Не е имал предвид конкретно виното, но мисълта му е силна и в тази посока. Колкото по-богат е езикът, с който говорим за виното, което сме срещали и срещаме, толкова по-голям ще е хоризонтът на нашето разбиране за него, както и броят на хората, с които ще можем да го споделяме. Всичко, което ни е необходимо, е смело въображение и елементарно познаване на метафоричния език, който е в употреба сред дегустаторите. Този език не е особено богат и се учи бързо, докато въображението е необятно и се разпалва по хиляди различни начини - като се влюбиш, като попаднеш сред интересни хора, слушаш музика, или просто като гледаш как виното танцува в чашата. От тази гледна точка и чашата е важен аксесоар, защото от една страна може да открие виното в най-пълния му блясък или обратно, ако е неподходяща - да скрие качествата му. За някои това може да е дребна подробност, но там, където се срещат въображението и виното всичко е от значение.

Казват, че пред човешката фантазия няма други граници освен тези, които хората сами си поставят. Виното, начинът по който то се пие, сервира и коментира са все неща, които отварят хоризонта на въображението. Нужна е само смелост, смелост да говорим за него с думи, взети от другаде.

Част от този текст е отпечатан в бр. 99 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.